Сладко-кисело пиле по сирийски

Срещам се с Нидал Алгафари в столичен китайски ресторант. Причината за избора на заведение е, че аз съм страшно гладна. И в момента съм на китайска вълна.

След като поръчвам на симпатична китайка (от „Илиенци”, дето кълчат кълки жълти) обичайното – сладко-кисело пиле и ориз със зеленчуци, насочвам погледа си към Нидал. Спортен панталон и спортна бяла риза, стилен часовник и присъщите му къдрици. Нищо натруфено, нищо превзето, което да ти подскаже, че срещу теб седи известен човек, творец, име в България, оставил много проекти и пари зад гърба си. (друго щеше да е впечатлението ми, ако насреща ми седеше Евгени Минчев...).

И аз съм спортна. След като изгладих 2 ризи, 2 миниполи и 4 сака, реших, че в крайна сметка не отивам на аудиенция при папата, а и навън е такава адска жега, че със сигурност бих изглеждала по-нелепо със залепнала и мокра риза по тялото си, отколкото със спортната блузка с телефонна лондонска кабинка, която в крайна сметка облякох. ( а и просто ми е нова и исках да се изфукам!)

Разговорът ни с именития български режисьор и продуцент започва повече от непринудено. Умело отбивам атаките му за насочване на разговора в посока „Кажи, моме, сега ти каква си, що си, кога те заряза гаджето и има ли апартаментът ти източно изложение...” Плавно и лукаво насочвам темата към неговата личност и само минути след това никой не е в състояние да му затвори устата. Очите му блестят и едва скрива гордостта си, че някой живо се интересува от живота му, без да моли за ходатайстване, пари и облаги...

Разказва ми за бъдещите си проекти, които няма да издавам, но наистина приковаха вниманието ми. Слушах го захласната и почти пропуснах да забележа, че пилето, което ми сервираха има такъв вкус, сякаш е вървяло само от Китай и по пътя се е поливало с клеясало олио.

След като беззъб сервитьор ми донася нова порция пиле с полусурови чушки, Нидал връща лентата на живота си назад. Трябва да призная, че преди да се срещна с него, порових в чичко Гугъл за сведения относно личността му. Не че не знам, че е бил режисьор на студентското предаване „Ку-ку”, изпълнителен директор на БНТ и мъж на Мадлен Алгафари, ама исках да подхраня знанията си, за да не се изложа. Но това, което ми разказа, не го пише в нито една новинарска колонка, а Уикипедия може да си завре статията за него отзад! Не издавам разказа, а го продавам на пресата! Алоо, журналята, имате ми Фейсбука... хахаха

Времето лети неусетно, докато спорим по темата за лицемерието в 10-те Божи заповеди, имало ли е турско робство или не и защо циганите (пардон, ромите) са хора също като нас и кое ги е направило крадци и убийци...

Беззъбият сервитьор се суети около нас, видимо притеснен от факта, че върнахме първата порция пиле. Поръчваме си поредното безалкохолно с много лед и продължаваме да бистрим политиката, религиите, ДС, МС и прочее...

Не искам да правя четки, нито да се превъзнасям, но отдавна не бях си общувала толкова добре с непознат. Нидал ме плени със свята искреност, неподправена интелигентност и трезв поглед върху нещата. До днес си мислех, че режисьорите са едни дългокоси, отвеяни чичковци с пура в уста, които бръщолевят всевъзможни глупости за живота, Вселената и данъчната система...Нидал опроверга по всякакъв начин нагласата ми и затвърди все повече намерението ми да се занимавам с кино (щото журналист къща не храни, вервайте ми!). Даже, когато той спомена, че се притеснява какви актьори ще вземе за новия си филм, едва се сдържах да не предложа себе си. (щото аз съм родена за актриса, родителите ми могат да го потвърдят – такива етюди съм им играла през тийнейджърските си години, че Мерил Стрийп спокойно може да предаде Оскар-ите си за вторични суровини и да се занимава с нещо друго.)

Но не искам да съм като другите. Не искам да съм като многобройните фенки и златотърсачки, които заливат пощата му с проблемите, желанията, амбициите си. Не искам да съм като девойчето, което му поискало 1 000 лева, за да си купи костюм на кючекиня. Докато успее да й обясни, че кючекиня не се става лесно и освен върху масите, може да й се наложи да върти ханш и върху дебелото шкембе на някой богат чичко, мацката духнала с парите и повече не го потърсила.

Не искам да съм като тях. Искам само да си взема леден душ (щото термометърът все още си седи на 30 градуса), да се отпусна на леглото и да се радвам, че съм се запознала с толкова интересен човек. Да звънна на майка ми и да й се изфукам. Да си гушна новата чанта, която ми изпрати любим човек и да седна да пиша в блога си.

С такива хора искам да съм обградена.

Днес Нидал ми каза нещо, което се опитвам да направя своя максима: „Всичко е в съзнанието на човек! Съзнанието те кара да правиш или не това или онова... Какво има в твоето съзнание?”

Не знам. Още съм прекалено объркана от последните събития около мен, за да осмисля и оСЪЗНАЯ живота и бъдещето си.

Знам за днес. Днес в съзнанието ми има ледено студена Фанта, приятен събеседник и разкази за Сирия...

Ку-ку! 

http://vanesa83g.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/07/07/sladko-kiselo-pile-po-siriiski.976755

Статията е публикувана за първи път на 07.07.2012 във vanesa83g.blog.bg

Бързи и яростни 2 - Ненка пилотира

Придобиването на свидетелство за управление на МПС може да бъде истинско предизвикателство за една жена. Финалният изпит би могъл да се определи като нещо средно между кола маска, завинтване на крушка и отговор на въпроса "Имате ли газова уредба в колата, госпожо?"

И ако мъжете се раждат научени на коя скорост се минава през „легнал полицай” и колко им харчи градско, ние тези умения трябва да ги придобием посредством изтощителни тренировки, „другото ляво, маааа!” , въртене на осморки и „Скъпа, това не е точно скоростният лост...” А паркирането...Леле, тера инкогнита! Много е трудно една жена да се научи да паркира и да претегля правилно разстоянието, което има между две коли например, защото цял живот е лъгана колко точно са 15 сантиметра...

Днес ще ви разкажа за Ненка – кандидат пишман шофьорка. Късана е 2 пъти на изпита по кормуване, но не се отказва. Младите й гърди са изпълнени с жив ентусиазъм да сложи в портфейла си онзи документ, с който ще може вече съвсем смело да краде Ауди-то на приятеля си и да обикаля с приятелки по кафета, МОЛ-ове и басейнчета.

Аз и инструкторът Ники (който на галено наричаме Ненчо) взимаме Ненка от дома й и отпрашваме към импровизирания полигон до Горна Баня.

Ненка няма да е единствената учаща се да върти геврека и това видимо я успокоява. И други волни пИпИруди се учат на автомобилизъм на пустото шосе, сред високите дървета – коя върти волана, коя върти нещо друго... Но важното е, че пада въртене и свистене на гуми.

Ненка заема позицията си зад волана. Следват 5 минути нагласяне на седалки, огледала, опипване на педалите, натискане на копчета... Мъжете се „запознават” по същия начин всеки път с пералнята.

Нагласям се удобно на задната седалка, паля си цигара и ме хваща яд, че не си взех списание. Потегляме. Спираме... Колата кашля като туберкулозна блудница... (хах, баси сравнението изпрасках!). „Завъртаме ключа, крака на съединителя, отпускаме ле-е-еко, даваме газ”, диктува си Ненка с благ тон на начална учителка. Потегляме... Спираме. Процедурата се потретва. „Защо ми гасне колата?”, проплаква кандидат шофьорката ни и вдига ръце от кормилото. „Никога не пускай волана, каквото и да става!”, реди диктаторски Ники (Ненчо).

Докато се клатушкам на задната седалка след всеки опит на Ненка да потегли, се сещам с умиление за моя първи досег с шофирането... Партньор ми беше тунинговано „Жигули” в яркожълт цвят, чийто волан се завърташе само и единствено, когато той сам пожелае! Картинг пистата в Сопот я взимах за 7 минути и 42 секунди (карам по спомени, хах).  Толкова задобрях, че накрая шофирах с една ръка, а с другата си сменях станциите на радиото. Воланът ли? Сам се завърташе, изплашен от упоритостта ми! После през ръцете ми минаха много волани, натисках педалите на различни автомобили, но в сърцето си винаги ще пазя светъл спомен за „жълтурчето” със своенравния волан...

Докато се рея в света на спомените, Ненка накрая е потеглила. Тегелира уверено от единия край на улицата до другия, сменя скорости с обиграна ловкост и дори „дава мигач” на завоите. След като решава, че е достатъчно тренирана, Ники (Ненчо) я насочва към запустялото поле. Денят започва да преваля и под дърветата неусетно се кротват няколко автомобила със загасени светлини. Ненка гледа учудено, а аз й пояснявам, че тези вече са напреднали и са преминали към устен изпит...

Ники вади брадвичка от багажника си, шмугва се в гората и като се започва една поголовна сеч... „Тук ли ще лагеруваме?”, питам объркана аз, но Ники не ме слуша. Започва да отмерва с крачки разстоянието (да речем – 15 сантиметра, пфф...) и забива едно по едно насечените колчета.

„Сега, Ненке”, обръща се той към кандидат-шоферката, „искам да правиш осморки. Нали се сещаш?” Ненка се сеща, а аз се сещам, че не сме яли от 4 часа. Ники дори й прави „гараж” с две колчета и дава начало на дрифта.

Пльосвам се изтощена и гладна на тревата. Отнасям се пак в спомени, когато злобно ръмжащ двигател ме сваля на земята. Отварям очи и виждам бронята на Ненчовия автомобил пред лицето си. Скачам като ужилена, а Ненка крещи през прозореца „Спокойно, няма страшно, извинявай!” Извинявай ли?! Алооо, та аз току що не станах на палачинка под гумите, а тя ми вика „Извинявай”... Чудя се дали не е било нарочно и се мъча да се сетя дали нещо съм й направила...в този или в минал живот. Да съм й сваляла гаджето...не съм, защото тогава даже и не го познавах. Да сме се съзтезавали за работно място...не сме, защото работим в коренно различни сфери.

Размахвам заплашително пръст към Ненка и се бухвам пак в тревата. Този път едното ми оченце е нащрек!

„Добре се справя, а?”, присяда до мен Ники. Поглеждам го така, както бих го погледнала, ако ми кажеше, че имам прекрасни руси къдрици... Въздъхваме тежко, а Ненка бута поредното колче. „Заобикаляй ги, не ги бутай!”, търчи към нея Ники. „Ето, бутна гаража...Ами, ако това е истински гараж, стени???”, зачервен крещи Ненчо.

Замислям се над думите му... Ако...Ако това беше истински гараж, фениксът върху предния капак на Ненчовия Опел щеше да е с ожулена човка, Ненка щеше да е с доживотна забрана да сяда зад волана дори на „блъскащи колички” в луна-парковете, а аз щях да съм в някоя квартална кръчма на биричка и цаца...

И ако...мъжете не ни лъжеха колко са 15 сантиметра, ние щяхме да можем да паркираме. И ако, когато ни кажеха „Искаш ли да те науча да шофираш?”, наистина ни показваха как се държи лостът на автомобила, а не техния, нямаше да бъркаме „задна скорост” с 2-ра. И ако, когато се явяваме на изпит, инструкторът следеше движението на пътя, а не това в деколтето ни, ние щяхме да можем да шофираме много по-добре.

Докато намеря време за този постинг, Ненка си взе все пак изпита. Напук на бутнатите колчета, на давещата се кола и на измамните 15 сантиметра... Тези дни очаква да поеме с треперещи от гордост пръсти Свидетелството си за управление на МПС и да подкара с бясна скорост към МОЛ-а...

А ние с Ненчо... Ние сме изпълнени с не по-малко гордост, че сме били част от автомобилното й съзряване... 

http://vanesa83g.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/07/06/byrzi-i-iarostni-2-nenka-pilotira.976490

(Статията е публикувана за първи път във vanesa83g.blog.bg на 06.07.2012)

Бързи и яростни (без Вин Дизел)

От малка съм си терсене човек. И ненавиждам правилата, забраните и изречението "Това не бива да го правиш!" Ако някой ми каже, че това не е редно, аз чувам "Ако не го направиш, си ебаси застреляната патица!" 
"Не скачай в локвата!" Офф, как да не се бухна цялата в тая дъждовна кал ми кажете?! "Не ходи без горнище на банския!" Е, как да не го запокитя тва горнище в най-затънтения край на плажната чанта?! Изобщо всичко що е АБСОЛЮТНО забранено и АБСОЛЮТНО незаконно, ме влече и пълни крехките ми молекулки с адреналин.

Затова в тази задушна лятна вечер, в която се гонят квартални котараци и звуци на бесна чалгия от съседния блок, аз решавам, че е настъпил моментът за поредната адреналинова инжекция. 
Място на манипулацията - столичен булевард (не го назовавам от съображения за сигурност, не знам коя кука ми чете блога, хаха). Средство за манипулацията - спортен автомобил в любимия ми металик (айде, да не правим излишна реклама; ако дадат некой лев - може!). Същност на манипулацията - любимите ми ЗАБРАНЕНИ гонки! Обожавам високите скорости. И имам приятел, който може да ме закара до родния ми град за 1 час! Но тръпката тук е в забранения плод - не бива да си играем на рали по булевардите. А щом не бива, значи аз...знаете... 

Всичко необходимо за гонките и вдигането на адреналина е налице - имаме си автомобили, които ръмжат яростно. Имаме си шофьори, които крещят един срещу друг "Ти ли, беее? Я, се разкарай с тая барака от тука! Ще ми дишаш прахта! "(газта, бензина). Оборудвали сме се също така със саундтраците на всички части на "Бързи яростни", публика и накрая, но не на последно място - ФЕНКИТЕ (половинките на шофьорите, които да извиват гласец "Давай, милоооо, размажи гииии!"). След малко ще си имаме и 2-3 патрулки и белезници около китките, ама още е рано.

След обичайното мерене на кого му е по-голям (двигателят, вие какво си помислихте?!), пристъпваме към дейност. Тъй като часът е далеч след полунощ, булевардът е празен и само някое такси с подпийнала студентка, се мерва за секунди и изчезва в мрака.
Аз ще съм нещо като втори пилот. Всъщност, просто ще си се возя и ще си се залепвам за седалката, когато колата се понесе с мръсна газ, ама пък вижте как престижно звучи това "втори пилот". 
Настанявам се удобно, закопчавам колана и слушам броенето "3...2...1...Старт!" Ние сме с автомобила с метален цвят. Опонент ни е тунинговано немско произведение, на което отзад пише "Стенли". И ние, и Стенли се понасяме с бясна скорост към следващия светофар. Гумите пищят, косите ми се накъдрят, гърбът ми е плътно залепен за облегалката, а шофьорът до мен псува като каруцар. Цялата манипулация трае не повече от минута, но ефектът е зашеметяващ - косите ми са доволно настръхнали (най-вече от застаналото куче на тротоара, което за мое щастие реши в крайна сметка, че може да пресече и от друго място), адреналинът е на макс, а Стенли ни издиша автомобилните газове и поръча да поздравим майките си. 
Следва обичайното надуване, сумтене, мерене на двигатели и конски сили... Данданията е толкова голяма, че никой от нас не чува приближаващите се като хищници към плячка патрулни коли на родната полиция.
"Добър вечер! Сержант Кирилов. Какво става тука?" - набива пети младичък униформен с поглед на разярена пантера.
"Ох, леле", изписква фенка и се шмугва в колата на гаджето си. 
"Ми, ние...такова...", пелтечи Стенли, "говорим си, що, проблем ли има?"
Следва 10-минутен спор на тема "Организираме ли забранени гонки, лични карти бързо вадете, ей сега ви прибрахме в ареста..."
Искам и аз да се намеся, но някой ме стисва за ръката и в погледа му чета "Поне този път замълчи!" Да бе, пич, много е лесно да си замълча... Хапя устни до кръв и се опитвам да се разсея с нещо... забелязвам белезниците, проблясващи на колана на единия полицай. Представям си хладното желязо около китките си, бясно носещ се автомобил, затъмнени стъкла, сметана, мирис на бензин... 
"Този път ще ви се размине, но си тръгвайте веднага!", вади ме плътен мъжки глас от транса. 
Мятаме се по автомобилите. Карам спътника си да спре до денонощен сексшоп. Познайте какво си купих от там...

http://vanesa83g.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/07/06/byrzi-i-iarostni-bez-vin-dizel.976465

(Статията е публикувана за първи път във vanesa83g.blog.bg на 06.07.2012)

Ода за един тъжен човек

За да опиша моя приятел Коко, ще използвам любимия похват на колегата ми Владимир Станев, който дели хората не на бели, черни, бедни, богати, красиви, умни...а просто на тъжни и не толкова тъжни. Той е разказал за много тъжни хора в живота си, а аз сега ще посветя този постинг на мой тъжен френд.
Коко, наздраве! Изпроси си го, братле! ;)

Никола Ангелов – Коко...На пръв поглед съвсем обикновена двунога форма на живот. Работи, пие, спи, пуши, пере си чорапите... Но ако се вгледате по-дълбоко в душата му, ще разберете, че в действителност Коко е една много тъжна и объркана личност.

Някои го наричат Коко ЛарШа... И преди някой да ме е анатемосал и заплюл, че допускам правописни грешки, веднага уточнявам, че Коко ЛарШа няма нищо общо с ларж човек. Прозвището му идва от неква смесица между гранд фелд маршал и „лапни шаран”. Никой не може да каже кое е надделяло, но е всеизвестен факт, че Коко дълго време ни навираше във Фейсбук пространството прякора си. И не само, че не се срамува от него, ами и съвсем гордо си го носи. Само преди няколко вечери, докато отпивах от чашата си марково уиски на огромния диван в хола му, го чух да казва „Викат ми Коко ЛарШа”. И се ухили толкова самодоволно, че ми идваше да му врътна един шамар.

Откъде идва тъгата на Никола Ангелов – Коко ЛарШа... На първо място трябва да отбележим, че въпросната особа е върл фен на столичния футболен клуб „ЦСКА”. Не може да си привърженик на армейците и да не си тъжен и сдухан. Коко се опитва да прикрие отчаянието си, като поства върху моята Фейсбук стена грозни публикации против отбора ми (Само ЛЕВСКИ, оле!!!) . А докато разговаряме на сложни теми като „задължително ли е суингърите да са сключили църковен брак и как се отнася църквата към подобни изпълнения”, той вметва по едно „К*р за Левски!”

Тук се сещам за една любима колежка от ФЖМК – Лора, която неотдавна се питаше следното (карам по спомени): „Ако пийнала левскарка срещне на пуста улица в Студентски град още по-пийнал, но адски симпатичен младеж...екзестенциалният въпрос тук е „Ще има ли в крайна сметка к*р за „Левски?” И аз, седейки на дивана онази вечер, се питах същото „Ще има ли к*р за „Левски?” и „Пак ли ЦСКА ще му го набие...?”

Но това не е важно. Да продължим да нищим причините за тъгата на Коко ЛарШа.

Не е никак за подценяване и тъжния факт, че Коко е фен също така и на гореспоменатите сексуални развлечения, наречени „суинг”. Това е мероприятие, при което некой го набива на жена ти пред теб, ти на неговата...и изобщо става едно меле от пот, въздишки и скъсани прашки, след което нямаш никакво право да питаш половинката си дали ти е вярна...

Коко с неистови усилия се опитва да ме въвлече в това свое тъжно хоби. Опъвам се! Като магаре на лед! Защото виждам колко му е тегаво всеки път, когато го е набивал на некоя под възторжените възгласи на съпруга й. И не искам да бъда такъв тъжен човек. Дори с цената на 2 часа удоволствие!

Третата по ред, но не по значение причина за невеселото състояние на Коко ЛарШа, е култът му към чалга индустрията - песни, заведения, кифли... А бе с няколко думи - животът му е поп фолк отвсякъде! Понеделник вечер - "Ориент 33" и "усили това парче докрая", вторник - "Плаза Денс Център" и " малко го подобрих, по-добър е от преди"...Сряда, четвъртък, петък... Както пее F.O. :"Паласки се мятат на поразия, мамма миа..." Пред мен Коко твърди, че слуша ретро... И докато аз се разтапям на вечните хитове на SNAP и поклащам бедра на дивана, той си мисли "Таа па! На ква ми се прай?! Не ми дава да си пусна Ивана... Изобщо знае ли коя е Ивана?! И ше ми се прай на мацка тука... Пикла!"

Стигнахме и до объркването. То се диктува от тъжната действителност, че в Коко живеят няколко личности наведнъж. И всяка го тегли в различна посока. Една иска да е футболист и да печели сърцата на феновете с екипа на "Дубъла на Барса". (не питайте, гледах също толкова тъпо като вас, като го чух. Но вие сте късметлии, че не сте виждали снимки!!!) Друга иска да е автомобилен съзтезател и да си повръща обяда след поредната победа при "Траянови врата". Третата иска да е интериорен дизайнер и да обзавежда къщи в мутробарок стил. Четвърта иска да е просто луд купонджия, който да тресе паласките на кифлите в "Ориент 33", да смуче марковото си уиски и да гледа порно с немски субтитри.

Когато го питам коя личност би си избрал и коя наистина иска да бъде, Коко тъжно отговаря "Всичките" и ми поства "К*р за "Левски!" на стената.

Това е той в действителност - сбор от моножество тъжни и объркани личности. Едно съцветие от високи скорости, бърбън, чалга мелодии, суинг партита, адреналин, потни футболни фланелки и "К*р за "Левски"!

Много ме дразни. И адски много ме натъжава. Обаче не заменям неговото "Пусни другото порно клипче, бе, тва е тъпо" в 7 сутринта за нищо!!!

Щот съм ЛарШ ;)

http://vanesa83g.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/06/18/oda-za-edin-tyjen-chovek.969121

(Статията е публикувана за първи път във vanesa83g.blog.bg, на 18.06.2012)

Страх по скалата на Рихтер (закъснял репортаж от мястото на събитието)

22 май, 2:30. Поредната борба с безсънието. Взимам си душ и се хоризонтирам с първа глава на "Пътеводител на галактическия стопаджия". 

 И тъкмо чета за ползите от най-необходимия предмет на един междугалактически пътешественик - хавлията, когато ужасен грохот раздира нощната банишорска тишина. Секунда по-късно леглото ми се разлюлява, а стаята започва да танцува пред разтворените ми от ужас очи, също както след тежка нощ с колежки.

 Сестра ми се събужда с вик "Какво става?!" Нямам време да й обяснявам за Рихтер, Карник, Шпонхойер и Любка Кумчева. Скачам от кревата с ловкостта на добре обучена бяла нинджа, грабвам я за ръката и се залепваме за касата на вратата.

Земетресение! Силно! И продължително. Аз съм преживяла не едно и две земетресения досега. Но всичките леки и кратки. Без поражения. Е, имаше един случай в Бояна, когато си седях на масата в трапезарията и си рисувах. Изведнъж се залюлях и тупнах на пода. Станах, отръсках се, погледнах чашата с вино, която пиех и си казах "Баф ма'а му, добра реколта!" После викат, че имало трус. Добре, така да е.

Но да се върнем на най-прясната ми среща с люлеенето, друсането, клатушкането и  изобщо всичко, което прави нашата планета, за да ни изкара ангелите. 
Стиснала съм значи здраво касата с едната ръка, с другата сестра си, гледам как щорите плават от стена до стена и си мисля : "Ще се срине блокът, тва е ясно. Въпросът тук обаче е - ние ли ще пропаднем първи при съседите от 3-тия етаж или тези от 5-тия ще се сринат при нас? "

 И в двата случая не съм много хепи, защото и от горе, и от долу ме дразнят. Едните щото ни тропат, а другите задето разправят, че ние им тропаме. Казваме си "Добър ден" по стълбището с половин уста, а сега ще се сриваме един при друг. Айде, няма нужда!

Сестра ми не ще през прозореца - било високо. Стрелваме се по стълбите. На втория етаж срещаме възрастна комшийка по нощница, която крещи с присъщия на всички стари комшийки по нощници тон "Какво става тука, бе?!" Искам да се спра и да я уверя, че този път ние НЯМАМЕ нищо общо с шума и безредиците във входа, обаче сестра ми ме тегли за ръката надолу по стълбите, сякаш ни гонят 300 огнедишащи дракона.

Малко по малко купонът пред блока се заформя. Хвърчат бутилки с вода, таблетки "Валидол" и реплики "Чашите от сватбения сервиз ни изпопадаха", "Олеле, майко, страшно беше", "Гардеробът прелетя половината стая". 
Седя си кротичко на бордюра, дъвча парче шоколад и лея ситни сълзици, защото не мога и аз да се включа в разговора с едно "А пък на нас..." Защото НА НАС нищо не ни е летяло из стаите, падало, подскачало...Кьорава чинийка даже! Е, паднаха ми две фигурки от МакДоналдс от секцията, ама на фона на летящите кухненски шкафове и откъртени мазилки, моята история е направо смешна!!!
Най-често използваният израз е "Имаше земетресение"... Стига бе! Аз пък си помислих, че Искра Фидосова е скачала на въже! Пф...

Оглеждам събралата се тълпа - изумявам се от факта, че повечето хора са успели да се облекат, да сложат в ред косите си, а една мацка от съседния  вход дори се беше вредила да си обуе сандали с висок ток и да мацне на устните си червило. (за ослепителни устни от Мaybeline New York). Само аз, сестра ми и комшийката от втория етаж сме по пижами. Не че не си харесвам пижамката на мечета, но забелязвам компания от 10-ина готини момчета, прибиращи се от дискотека и инстинктивно се скривам зад сестра ми. Искам да я помоля да ми свали от апартамента моето червило на Мaybeline и ония дънки, светлите, дето ми правят краката поне метър и шейсе... Ма няма да е навита, знам си го.

От нечия кола кибичи радио "Хоризонт" - става ясно, че епицентърът на труса е на 20 км от Перник и силата му е 5,9 по Рихтер. (на земетресението, то за Перник е ясно...)Със сестра ми сме единодушни - от днес ще се живее на палатка в полето до Ботевградско!
Завързваме непринуден среднощен разговор с друга съседка от входа, която умилително наричаме "Кукувицата".  "Към 5 часа ще стане пак нещо" - облещва огромните си кафяви очи Кукувицата, а смехът й смразява кръвта ни. Зениците на сестра ми се разширяват от ужас и тя тихичко прошепва "Какво ще се случи...?" "Нещо! Усещам го!" - облещва беззъба усмивка Кукувицата и се скрива във входа. "КАКВО ще се случи?! Ще ни падне ли този път поне полилеят?!" - крещя след нея аз, но ответ нямам. 

Тълпата се разотива и ние неохотно повличаме крайници по стълбите. Лягаме си, а сестра ми оставя лампата светната. Сякаш, ако НЕЩОТО реши да се върне, белким се стресне от светлината и се пръждоса вдън гори тилилейски... Тъкмо отварям Фейсбук, за да попия жадно вълната от земетръсни статуси и НЕЩОТО ме подхвърля в леглото. "Пак!"- кресва сестра ми и прегръща касата на вратата. "Пак" - мисля си, грабвам си якето и поемам познатия път надолу по стълбите. 

Този път купонът е в значително по-тесен кръг и някак си по-скучен. Посрещаме изгрева навън. Като при Джулай Морнинг, ама не съвсем - няма китари, няма морски вълни, няма пияни тела, изтегнати на мокрия пясък...Има Кукувица, съседка по нощница, пижами на мечета и радио "Хоризонт".
"Казах ли ви?" - бие се в гърдите Кукувицата. Каза ни. "Чувствате ли още нещо?" - прохленчва сестра ми, а аз имам чувството, че всеки момент ще започне да й се кланя, да кади с тамян и да й принася в жертва девици. Кукувицата мълчи. "Ще прелее ли Искъра? Ще стане ли Бойко президент?" - опитвам се да отприщя ясновидските й способности аз, но Кукувицата само клати глава, всмуква шумно от цигарата си и ни подбира обратно към апартаментите.

След всички вторични, третични и ЕН-тични трусове, имам 1 желание - да се наспя и това да стане възможно най-далече от Перник! Приятел в по-отдалечен квартал с охота приема разтрепераните ми молекули в дома си. Изпращам сестра си на работа и се тръшвам изтощена в леглото. 

На следващата вечер по препоръка на мама приготвяме сак за евакуация с най-необходимите неща - сестра ми слага дрехи, лекарства, вода и суха храна. Аз добавям недопита бутилка "Бушмилс" и тесте карти. Щото, ако НЕЩОТО реши пак да ни люлее и се сринем на долния етаж или съседите от горния се бухнат при нас, поне да ни е весело!

http://vanesa83g.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/06/06/strah-po-skalata-na-rihter-zakysnial-reportaj-ot-miastoto-na.964117

(Статията е публикувана за първи път във vanesa83g.blog.bg, на 06.06.2012)

А имаш ли представа мен колко ме е страх?!

Чувала съм доста тъпотии от мъже през живота си. Като се почне от "ти не си виновна, аз съм смотаняк" (което никога не съм отрекла), мине се през "сложно е за обяснение, не искам да те нараня" и се стигне до "аз съм страхливец".

Това последното ми е любимо, имам по-специални чувства към него. За последните 3 месеца го чух цели 3 (три) пъти и направо ми идва да си ударя дупето в тавана от "кеф"!

Първия път, когато чух мъж да изрича "Страх ме е, че съм прекалено влюбен в теб", се смях много. Ама наистина много! Погледнах въпросния в очите, погалих го по бузата и му препоръчах да се прибере вкъщи, да вземе топла вана, да си сипе едно малко и да си пусне "Том и Джери" (за успокоение, а и за да гледа нещо, което е по-близко до възрастта на акъла му).

Втория път ме хвана яд. Най-вече и за това, че "страхливецът" дори не си го призна. А трябваше да използвам завидните си способности за претегляне на хората, за да се досетя, че пичът още малко ще се разреве и ще побегне панически в неизвестна посока. Забавно беше обаче да го гледам как прикрива страха си, като ме обвинява в безувственост и подлост. Не ме нарече директно "кучка", ама знам, че си го помисли.

Третия път, да си призная, направо ми се разказа играта! За тези, които следят блога ми (надявам се да са повече от 5 души), ще припомня героя от "Да се влюбиш в Skype-a си" и "Какво не му беше наред по дяволите?". 
Тук страхът дойде толкова изневиделица, че първоначално си помислих, че съм се побъркала и ей сега ще дойде санитарната кола и ще ме отведе с усмирителна риза!

Когато чуеш такова нещо от зрял мъж, видял 2 и 200 в този живот, не знаеш как да реагираш. Дълго се пулих в изречението "Страх ме е, че това с теб започна да ми харесва" и не можех да взема решение да се разплача ли, да се засмея ли, да се ядосам ли... Чета един път, втори... И почвам на свой ред да се плаша! Къде сбърках?! Този свят съвсем ли изтрещя?!

Попитах от какво точно го е страх. И застанах да чакам отговора с лист в ръка - за да си водя бележки по темата и "никога повече да не карам мъж да се страхува от мен"! Вече трети ден няма ответ... И си викам "Малиии, Ванеске! Звяр такъв! Как си го стреснала горкия, даже не смее ред да ти напише!" Представям си го свит на кълбо в някое ъгълче, треперещ, с разширени от ужас зеници... И ми става едно такова виновно. Изправям се до стената и се питам дирекно "Какво му направи, ма?! Защо така се е уплашил?!"

И не мога да си отговоря. Вместо това го трия отвсякъде. Защото не искам никой да се страхува от мен. И за да докажа, че не съм безжалостна кучка, за каквато ме има Номер 2, размахвам пръстче във Фейсбук и предупреждавам, че ще го делийтна от житието и битието си, ако не ми пише. А той: "Недей!" Шах и мат! Уж го плаша, а пък недей ми вика. Обаче аз събирам кураж, викам приятелка да ми държи ръката и започвам с триенето. 

След като престава да фигурира дори и в телефонния ми указател, сядам на леглото, поемам въздух и като се почва едно реване, едно тръшкане, ум да ти зайде! "Що ревеш сега?" - питам се укорително аз. "Щото ми липсва" - изфъфлям през сълзи и вадя тежката артилерия - албума на Адел (едва ли има по-голяма фенка на британката от мен в момента), носните кърпички, тъжните филми и чаша бяло вино.

Спомените. Как нагло нахлуват в главата ми. Минават пред очите ми като клип от тъжна балада на Преслава (Камелия, Емилия, Анелия). На фона на "Someone like you" се реят компютър, скайп, красива усмивка и фрази, които не са за малки деца. Телефонно обаждане, докато пиша статия за Лео Меси, "липсваш ми", "ще се чуем довечера". Прибирам се към квартирата. Не ходя, а летя! Некъв ме заглежда "Нещо кафенце довечера?" Сори, пич, бързааам! Нито имаш неговите очи, нито неговата усмивка, нито пък изпитвам желание да те прегърна, така както искам да прегърна него!

И после дойде мълчанието. Ей така се измуши от някой прашен ъгъл и запокити в коша смеха ми. И онова сладко очакване някой да ти позвъни. И тръпката, когато прочетеш, че си нечия слабост. 

"Не ти пиша, защото ме е страх, че това с теб започна да ми харесва". Чета отново и отново. И се опитвам да го разкодирам. Как може някой да се страхува от хубавите неща? Не е ли все едно да кажеш, че те плаши дъгата, вместо да извадиш фотоапарата и да я запечаташ? Или морският бряг, на който изтягаш блажено тялото си?

Влизам в кухнята, грабвам една чиния и я строшавам в пода. Започвам да крещя през сълзи на въздуха:" А ти знаеш ли мен колко ме е страх?! Знаеш ли, че всяка вечер, щом затворя скайпа, заспивам с усмивка, а сутринта се будя със сълзи? Защото знам, че все някой ден трябва да спра да те обичам! Знаеш ли колко ме е страх, че ти казах, че съм влюбена? И че се укорявам, че не прехапах устни тогава? 

Знаеш ли колко ме е страх да знам, че животът не ни дава това, което искаме и че любовта ми към теб ще остане само в скайпа? Знаеш ли, че ме е страх, че откакто те познавам, не мога да допусна друг мъж до себе си? И че дори започнах да свиквам с мисълта, че най-голямата любов в живота ми вече е нечия друга любов? Знаеш ли, че се страхувам от мисълта, че предпочитам да остана сама завинаги, но никога да не изгубя теб и твоето "искам те" , изречено в интернет пространството?

Знаеш ли, че дори се страхувам да публикувам този постинг, защото ако случайно го прочетеш, ще разбереш колко съм слаба и колко много ми липсваш!"

... Събрах парчетата от счупената чиния и ги преброих. Седемнадесет. На толкова умножено по 100 се разби и сърцето ми, когато ми каза, че те е страх. Когато изтрих всички начини за връзка, за да не можеш никога да ме намериш!

Мощна гръмотевица заглушава гласа на Adele. Навън се извива буря. Долепям глава до прозореца, протягам ръка към едрите дъждовни капки и си мисля каква жалка страхливка съм всъщност аз...

http://vanesa83g.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/05/12/a-imash-li-predstava-men-kolko-me-e-strah.952935

(Статията е публикувана за първи път във vanesa83g.blog.bg, на 12.05.2012)

Приложна магия

Вторник вечер е. Едно такова време, дето за нищо не става. Български сериали няма, за хубав филм да не говорим. Във Фейсбук едно и също – постваш – коментират, коментираш – теглят ти една, теглиш една – теглят ти две... Скука.

Скайп нещо свети. Cveteto_86 ми пише : “Муцкаа, днес ходих на гледачка. Каза ми една магийка за положително влияние. Искаш ли да дойдеш и да я направим?”

Ох, Цвете, ох, колежке... Ей сега ще се вдигна от удобната си поза на фотьойла и ще дойда при теб, за да се занимавам с глупости. „Цък!”– пиша на свой ред аз. „Аз да дойда тогава?” Тук имам чувството, че е написала въпросителния знак погрешка... „Ела” – отвръщам и забелвам белтъци...

Цветето цъфва в коридора ми със сияйна усмивка и някаква дебела книга, от която мервам част от заглавието „Положителни...начинаещи”, от Маг Афродита. Това ми е достатъчно. Ще става, каквото ще става тази вечер, няма спор!

“Това е книжка с бели магии. За здраве, за благоденствие, за късмет. Не са опасни и не изискват много приготовления. Има и за любов. Намерих една за връщане на любимия, за теб съм я избрала” – избълва на един дъх колежката Цвети. Облещвам очи на последното – къде да го връщаме, бре?!

С грациозни балетни стъпчици Цветето лети из квартирата ми и си набавя необходимите предмети за начинанието – голяма бяла свещ (не ме питайте, аз до тази вечер дори не подозирах, че имам такова чудо), купа (от тия имам много), червен конец, кибрит.

„Трябва ми детелина или нещо друго зелено...” – изстрелва тя. „Да сляза пред блока, да ти потърся?” – иронично питам аз. „Да, ако обичаш” – плесва ме през голямата уста Цветето и продължава да се рее из апартамента.

„А бе Ванескее, колко пъти са ти казвали хората, че понякога трябва да умееш да си мълчиш?”, укорявам себе си аз, докато натискам копчето на асансьора за първия етаж. След 10-минутно обикаляне се връщам с „нещо друго зелено” в ръка, а Цветето вече е разпънала една покривка на пода в хола и задълбочено чете книгата с магии.

„Днес гледачката ми каза, че ако искам да си върна Кирил (нейния изгубен любим, поне не съм сама в самотата си, о yeah!), ще ми трябва по-силна магия, защото е женен. (О, неразумно, Цвете, кога те изтървах, та заби женен мъж?!) Да я потърся, ако реша, ама ще ми струва към 1 000 лева.” – реди тя, докато аз само се моля да запазя все още сравнително свежия си разсъдък и да не се впусна в подобно рисковано начинание – да се опитвам да си връщам любимия чрез врачки, баячки, маг Афродита, маг Теодора и прочее...

„Всичко е готово. Сега правим първо магия за положителна нагласа. Трябва да мислиш за вас, сякаш сте заедно, още се обичате и се сливате в едно цяло.” – реди маг Цвети. Сливаме се в какво?! А бе, колежке, тва няма нищо общо с магиите да ти кажа, ами с един процес, от който сме се пръкнали аз, ти и маг Афродита вероятно. (щот може да е извънземен шаман, знам ли и аз).

Цветето следи с пръст текста в книгата и чете на глас стъпките към „сливането”:

„Вземете свещта и назовете името на човека, когото обичате”. А фамилия и ЕГН искат ли се? Щото не е едно куче Шаро, как звездите, феите и прочее ще разберат, че става въпрос точно за него? Ако ми пратят някое старо гадже, от което ме побиват тръпки? (имам такива, сериозно!)

„Мислете положително”. Да бе, аз съвсем положително си мисля „а, дано му се счупи Голф-а, да му спрат тока за месец и бесни вълци да нападнат квартала му...”

„Намислете си желание”. Искам световен мир! И жена президент на България! И да пътувам до Луната на стоп! „Нещо реално” – вика Цвети. Ми, то пък кво му е нереалното на лунната разходка?! Добре... Искам да съм жива и здрава...Семейството ми, приятелите, враговете също... Да стана гоУема журналистка и да правя репортажи, от които Елена Йончева да се срамува, че някога изобщо е хващала микрофона. Да обиколя света... „Само по еднооо и да е свързано с него” – пак ме сепва приятелката. Значи, черната рокля на „Сваровски”, обувките като на Кари Брадшоу, мега мощният мотоциклет и кандидатирането за кметица на Мадрид отпадат, така ли? Ок, искам да се върне при мен в „Порше”, на което е изписано „I love Vanesa forever” и да ми подари пръстен с диамант, колкото главата му! Или поне моята.

"Вържете конеца около свещта и я запалете". Това с паленето много го владея, питайте сестра ми.

„Изречете на глас 3 (три) пъти „Върнете се при мен положителни мисли. Помогнете ми да си върна любимия”. Ама, що ми е толкова смешно?

„Завийте свещта в бяла кърпичка”. Колко бяла трябва да е тая кърпичка? Имам карирана, розова и жълта? Има ли проблем?

„Потопете завитата свещ в съд със светена вода”. Имаме си такава вода. Вие какво си мислите? Че сме някакви аматьорки ли?! Лично съм я просила преди седмица от църквата до нас. Възрастна женица ми я наля внимателно в пластмасовата бутилка и ми пожела „Всичко хубаво”. Да знаех какво ще ми дойде до главата, па да я бях попитала тогава дали е наясно с тези работи – магиите? Можеше да каже някоя нейна рецепта. Ох, не... Ако беше предложила магия, за която трябва да варим кокоши зъби, еделвайси от планината и очи на паяк-нестинар... Айде, за*би!

„Дръжте свещта във водата 3 (три) дни, като всяка сутрин отпивате по една глътка“.Виж сега, драга ми Афродита, аз мръсна вода няма да пия, ако ще и двеста свещи за сливане да си ми потопила вътре. Ако не измислиш по-хигиенизиран начин, ще си остана сингъл и занапред!

„На третия ден, хвърлете свещта в течаща вода и назовете 3 (три) пъти фразата „Отварям сърцето и душата си за теб, приемам те обратно!” Така-а. Първо, нямам наблизо река, а за една свещ до Искър-а няма да трамбовам! Второ, той тези неща си ги знае, казах му ги при последния ни разговор преди 2 месеца. И трето, аз не мога да накарам някого да ми отговори в скайпа и да спре да ми се сърди, камо ли да връщам друг със свещи и панделки!

Тегля и аз една на магиите, сливанията и връщанията и се пльосвам обратно на фотьойла. Айде сега, Цвете, взимай си свещите, книгите и маг Афродита и ме остави да си догледам филма!

http://vanesa83g.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/05/04/prilojna-magiia.949535

(Статията е публикувана за първи път във vanesa83g.blog.bg, на 04.05.2012)

Let it Train :)

Обожавам да пътувам. Все едно накъде и все едно с какво. Толкова обичам да се возя на нещо, че дори всекидневният ми маршрут от квартала, в който живея до редакцията на вестника, е истински празник за сетивата ми. Пътувала съм с автомобил, с мотор, със самолет, с трамвай... Обаче най-голямата ми любов си остават Българските държавни железници!

Нямате си представа колко забавно и вълнуващо може да бъде едно пътуване с влак и какви хора можеш да срещнеш.

Последното ми приключение с Железния звяр, беше по тазгодишните Великденски празници. Със сестра ми набутваме в две чанти по един чифт дрехи, преса за коса (задължително!!!), подаръци за нашите и се отправяме в посока Централна гара.
За малко да го изтървем, защото и двете сме надарени с неподражаемата способност да закъсняваме винаги и навсякъде! Даже тръгваме ден по-късно за дома, защото "вчера не бяхме готови".

С последни силици дотичваме на перона, на 3-ти коловоз. И о, небеса! Влак няма! Наляво - празно. Надясно - също. В далечината се мерва силуетът на локомотив. "Този ще е!" - писвам аз и повличам чанти и сестри в посока силуета. Колкото повече се приближаваме, толкова по-неуверени ставаме. А като стигаме силуета, установяваме, че това е само един вагон. (ако не броим локомотива, де). "София - Карлово" пише отстрани. Добре, ама... "Къде е влакът?" - пита уплашено сестра ми нисичък, набит кондуктор, който засмуква ръчно свита цигара, сякаш диша през кислороден апарат.
"Те ти го влака!" - избълва облаци дим дребосъчкото. Споглеждаме се. "Но това е вагон..." - проронвам колебливо аз. "Вагон е" - уверява ме дребосъчкото и всмуква от цигарата. Продължаваме да го гледаме въпросително и той най-накрая гаси тютюна в кошчето за боклук и хвърля светлина върху влаковата мистерия: "Няма пътници днес. Всички заминаха вчера. Защо да пускаме дълъг влак?"
За непросветените разяснявам, че под "дълъг влак" се има предвид всяка композиция с дължина над един вагон (пак не броим локомотива).

Споглеждаме се отново и се качваме във вагона.  Вътре ни посреща натрапчива миризма на шкембе с много чесън и запотени тела. Места няма. Идва ни да слезем скорострелно и да се отправим с бясни писъци обратно към квартирата. Докато обмислям плана за бягство, някой потропва на стъклото до нас. Дребосъчкото! " Сед...наш....ки..." - чувам откъслечните му викове. "Каза да седнете на техните седалки, на кондукторите, ето тук" - превежда ни услужливо възрастен представител на ромската раса, с разгърдена риза и татуировка на ръката "Аз обичам Мими".

Ехее, баси! Ми ние сме у ВИП-а, бре! Настаняваме се като изтънчени госпожици на двете седалки и оглеждаме с високомерие останалите пътници. "Видяхте ли къде ни настаниха, а?" - мислим си самодоволно и кръстосваме крак връз крак.

Влакът потегля, сестра ми се сгушва в мен, забива си слушалките в ушите и продължава да си мига уплашено, сякаш се возим на влакче на ужасите. Кондукторите сядат срещу нас и единият вади някакъв полусмачкан лист хартия от куфарче, за което смело мога да кажа, че някога Наполеон е държал в лявата си ръка. (щот нали дясната му е била в панталона). От дума на дума разбирам, че листът е разписание и показва на кои гари спира влакът. Набързо преброявам около 20-ина гари само до Пирдоп. И научавам такива имена, че ха сега някой да играе с мен на "Градове и села"! Ще го разбия!

Завързвам непринуден разговор с двамата БДЖ-служители и от него разбирам, че: и двамата са женени, жените им работят и те в системата, пътуват по различни маршрути, участвали са като статисти във филма с Жан Клод ван Дам, дето го снимаха в България, имало пропуски в сцените, снимани на гарата, вагонът, в който се возим бил от 1982 г., не се планирало засега покупка на нови мотриси, БДЖ е в криза, ебало си е майката от съкращения, ей тази гара е кръстена на известна улица от комунистическо време...

Двамата започват спор за заплатите в БДЖ и аз използвам намалението, за да огледам пътниците във вагона.
Мургавелкото, който ни показа заветните седалки, трескаво натиска копчетата на ретро мобилен телефон, сякаш играе на Плейстейшън 2. Младееща баба чете "Наръчник по мултилевъл маркетинг" и от време на време отговаря на въпросите на любопитното си внуче. Което пък пита все едно и също "Стигнахме ли? Това нашата гара ли е?" "Не, не" - отговаря механично бабата и отгръща с наплюнчен пръст следващата страница. Хубаво момиче, на което обаче трябва да му се разясни тайната на лекия грим, втренчено наблюдава гледката навън. Почти съм сигурна, че единственото, което я интересува, е влакът да стигне нейната гара и тя да полети като птичка в прегръдките на някой симпатичен младеж.
Фитнес маниак пъчи мускули на следващата седалка. Поглежда ме, аз го поглеждам, той пак поглежда мен, после наедрялата си от помпане ръка и сигурно си мисли "Ей, акъла й взех на тая! Как ме е зяпнала само!" Ама аз само се чудя кое ще се пръсне първо - кожата по назобаната му с химия ръка или тениската, под която със зверски усилия я е наврял.
В следващия миг дебел мъжки глас раздира тягостната тишина във вагона "Пешооо, айде да пробваме ракията!" Обръщам се по посока на гласа и виждам едър, небръснат мъжага, с пластмасово шише от "Кока Кола" в ръка. Пешо е нашият приятел мургавелкото. Прегръдки, здрависвания и се започва пробването на ракията. "Един път ракия е, дееба!" - вика здравенякът и подава шишето на Пешо. Той отпива и поглежда към мен "Искаш ли да я опиташ?" "Тц, мерси" - поклащам глава и питам сестра ми "Искаш ли ракия?" Тя ме поглежда, сякаш й предложих да тича след влака следващите няколко гари. "Тц, и тя не иска" - разочаровам за втори път Пешо. "Еее, няма по-убава ракия, изпускате" - размахва укорително пръст здравенякът. Баси, изпуснах убавата ракия! Патка!

Спираме на поредната гара, има 5 минути почивка. Грабвам цигара и слизам. Единият кондуктор подава огънче. Изрусена кокона се приближава до него и казва "Имам един проблем. Едно момче слезе преди малко от влака. Като спряхме за малко на моста." Ама го казва с такъв тон, все едно съобщава, че й се е скъсал чорапът. "Как така слезе?" - облещва се Кондуктор 2. "Ми, отвори си вратата и...слезе. Аз го заблудих, че това е гарата." Хитрец, а? Слязъл през вратата!
Паника, суета. "Предупредете вътре!" - вика Кондуктор 1. Тръгваме. Разказвам на сестра ми, а тя ме стисва за ръката, все едно аз съм слязла на моста, не момчето.
"Ще се оправи" - успокоява ни Кондуктор 2. Той ще се оправи, ама дано повече не я среща тая изрусената!

Губя представа за времето. Не знам от колко часа се клатушкаме вече в тоя вагон. Унасям се. Великден ли е вече, Коледа ли е...

Събуждам се от някакво шесто чувство. Поглеждам през прозореца. Познати светлини! Карлово! Скокваме едновременно със сестра ми! Кар-ло-во! Ето го тате на перона! Грабваме багажа, стисваме ръцете на кондукторите, обещаваме пак да се возим с тях и изхвърчаме като коркови тапи навън.

Тате ни прегръща и пита как сме пътували. "Ужасно" - прохленчва сестра ми.
Ужасно ли? Кво му беше ужасното, ма? Тате, слушай сега моята версия...

http://vanesa83g.blog.bg/lichni-dnevnici/2013/02/04/.946558

(Статията е публикувана за първи път във vanesa83g.blog.bg, на 27.04.2012)