Това последното ми е любимо, имам по-специални чувства към него. За последните 3 месеца го чух цели 3 (три) пъти и направо ми идва да си ударя дупето в тавана от "кеф"!
Първия път, когато чух мъж да изрича "Страх ме е, че съм прекалено влюбен в теб", се смях много. Ама наистина много! Погледнах въпросния в очите, погалих го по бузата и му препоръчах да се прибере вкъщи, да вземе топла вана, да си сипе едно малко и да си пусне "Том и Джери" (за успокоение, а и за да гледа нещо, което е по-близко до възрастта на акъла му).
Втория път ме хвана яд. Най-вече и за това, че "страхливецът" дори не си го призна. А трябваше да използвам завидните си способности за претегляне на хората, за да се досетя, че пичът още малко ще се разреве и ще побегне панически в неизвестна посока. Забавно беше обаче да го гледам как прикрива страха си, като ме обвинява в безувственост и подлост. Не ме нарече директно "кучка", ама знам, че си го помисли.
Третия път, да си призная, направо ми се разказа играта! За тези, които следят блога ми (надявам се да са повече от 5 души), ще припомня героя от "Да се влюбиш в Skype-a си" и "Какво не му беше наред по дяволите?".
Тук страхът дойде толкова изневиделица, че първоначално си помислих, че съм се побъркала и ей сега ще дойде санитарната кола и ще ме отведе с усмирителна риза!
Когато чуеш такова нещо от зрял мъж, видял 2 и 200 в този живот, не знаеш как да реагираш. Дълго се пулих в изречението "Страх ме е, че това с теб започна да ми харесва" и не можех да взема решение да се разплача ли, да се засмея ли, да се ядосам ли... Чета един път, втори... И почвам на свой ред да се плаша! Къде сбърках?! Този свят съвсем ли изтрещя?!
Попитах от какво точно го е страх. И застанах да чакам отговора с лист в ръка - за да си водя бележки по темата и "никога повече да не карам мъж да се страхува от мен"! Вече трети ден няма ответ... И си викам "Малиии, Ванеске! Звяр такъв! Как си го стреснала горкия, даже не смее ред да ти напише!" Представям си го свит на кълбо в някое ъгълче, треперещ, с разширени от ужас зеници... И ми става едно такова виновно. Изправям се до стената и се питам дирекно "Какво му направи, ма?! Защо така се е уплашил?!"
И не мога да си отговоря. Вместо това го трия отвсякъде. Защото не искам никой да се страхува от мен. И за да докажа, че не съм безжалостна кучка, за каквато ме има Номер 2, размахвам пръстче във Фейсбук и предупреждавам, че ще го делийтна от житието и битието си, ако не ми пише. А той: "Недей!" Шах и мат! Уж го плаша, а пък недей ми вика. Обаче аз събирам кураж, викам приятелка да ми държи ръката и започвам с триенето.
След като престава да фигурира дори и в телефонния ми указател, сядам на леглото, поемам въздух и като се почва едно реване, едно тръшкане, ум да ти зайде! "Що ревеш сега?" - питам се укорително аз. "Щото ми липсва" - изфъфлям през сълзи и вадя тежката артилерия - албума на Адел (едва ли има по-голяма фенка на британката от мен в момента), носните кърпички, тъжните филми и чаша бяло вино.
Спомените. Как нагло нахлуват в главата ми. Минават пред очите ми като клип от тъжна балада на Преслава (Камелия, Емилия, Анелия). На фона на "Someone like you" се реят компютър, скайп, красива усмивка и фрази, които не са за малки деца. Телефонно обаждане, докато пиша статия за Лео Меси, "липсваш ми", "ще се чуем довечера". Прибирам се към квартирата. Не ходя, а летя! Некъв ме заглежда "Нещо кафенце довечера?" Сори, пич, бързааам! Нито имаш неговите очи, нито неговата усмивка, нито пък изпитвам желание да те прегърна, така както искам да прегърна него!
И после дойде мълчанието. Ей така се измуши от някой прашен ъгъл и запокити в коша смеха ми. И онова сладко очакване някой да ти позвъни. И тръпката, когато прочетеш, че си нечия слабост.
"Не ти пиша, защото ме е страх, че това с теб започна да ми харесва". Чета отново и отново. И се опитвам да го разкодирам. Как може някой да се страхува от хубавите неща? Не е ли все едно да кажеш, че те плаши дъгата, вместо да извадиш фотоапарата и да я запечаташ? Или морският бряг, на който изтягаш блажено тялото си?
Влизам в кухнята, грабвам една чиния и я строшавам в пода. Започвам да крещя през сълзи на въздуха:" А ти знаеш ли мен колко ме е страх?! Знаеш ли, че всяка вечер, щом затворя скайпа, заспивам с усмивка, а сутринта се будя със сълзи? Защото знам, че все някой ден трябва да спра да те обичам! Знаеш ли колко ме е страх, че ти казах, че съм влюбена? И че се укорявам, че не прехапах устни тогава?
Знаеш ли колко ме е страх да знам, че животът не ни дава това, което искаме и че любовта ми към теб ще остане само в скайпа? Знаеш ли, че ме е страх, че откакто те познавам, не мога да допусна друг мъж до себе си? И че дори започнах да свиквам с мисълта, че най-голямата любов в живота ми вече е нечия друга любов? Знаеш ли, че се страхувам от мисълта, че предпочитам да остана сама завинаги, но никога да не изгубя теб и твоето "искам те" , изречено в интернет пространството?
Знаеш ли, че дори се страхувам да публикувам този постинг, защото ако случайно го прочетеш, ще разбереш колко съм слаба и колко много ми липсваш!"
... Събрах парчетата от счупената чиния и ги преброих. Седемнадесет. На толкова умножено по 100 се разби и сърцето ми, когато ми каза, че те е страх. Когато изтрих всички начини за връзка, за да не можеш никога да ме намериш!
Мощна гръмотевица заглушава гласа на Adele. Навън се извива буря. Долепям глава до прозореца, протягам ръка към едрите дъждовни капки и си мисля каква жалка страхливка съм всъщност аз...
http://vanesa83g.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/05/12/a-imash-li-predstava-men-kolko-me-e-strah.952935
(Статията е публикувана за първи път във vanesa83g.blog.bg, на 12.05.2012)
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Ако нямаш какво хубаво да кажеш, просто замълчи :)