Придобиването на свидетелство за управление на МПС може да бъде истинско предизвикателство за една жена. Финалният изпит би могъл да се определи като нещо средно между кола маска, завинтване на крушка и отговор на въпроса "Имате ли газова уредба в колата, госпожо?"
И ако мъжете се раждат научени на коя скорост се минава през „легнал полицай” и колко им харчи градско, ние тези умения трябва да ги придобием посредством изтощителни тренировки, „другото ляво, маааа!” , въртене на осморки и „Скъпа, това не е точно скоростният лост...” А паркирането...Леле, тера инкогнита! Много е трудно една жена да се научи да паркира и да претегля правилно разстоянието, което има между две коли например, защото цял живот е лъгана колко точно са 15 сантиметра...
Днес ще ви разкажа за Ненка – кандидат пишман шофьорка. Късана е 2 пъти на изпита по кормуване, но не се отказва. Младите й гърди са изпълнени с жив ентусиазъм да сложи в портфейла си онзи документ, с който ще може вече съвсем смело да краде Ауди-то на приятеля си и да обикаля с приятелки по кафета, МОЛ-ове и басейнчета.
Аз и инструкторът Ники (който на галено наричаме Ненчо) взимаме Ненка от дома й и отпрашваме към импровизирания полигон до Горна Баня.
Ненка няма да е единствената учаща се да върти геврека и това видимо я успокоява. И други волни пИпИруди се учат на автомобилизъм на пустото шосе, сред високите дървета – коя върти волана, коя върти нещо друго... Но важното е, че пада въртене и свистене на гуми.
Ненка заема позицията си зад волана. Следват 5 минути нагласяне на седалки, огледала, опипване на педалите, натискане на копчета... Мъжете се „запознават” по същия начин всеки път с пералнята.
Нагласям се удобно на задната седалка, паля си цигара и ме хваща яд, че не си взех списание. Потегляме. Спираме... Колата кашля като туберкулозна блудница... (хах, баси сравнението изпрасках!). „Завъртаме ключа, крака на съединителя, отпускаме ле-е-еко, даваме газ”, диктува си Ненка с благ тон на начална учителка. Потегляме... Спираме. Процедурата се потретва. „Защо ми гасне колата?”, проплаква кандидат шофьорката ни и вдига ръце от кормилото. „Никога не пускай волана, каквото и да става!”, реди диктаторски Ники (Ненчо).
Докато се клатушкам на задната седалка след всеки опит на Ненка да потегли, се сещам с умиление за моя първи досег с шофирането... Партньор ми беше тунинговано „Жигули” в яркожълт цвят, чийто волан се завърташе само и единствено, когато той сам пожелае! Картинг пистата в Сопот я взимах за 7 минути и 42 секунди (карам по спомени, хах). Толкова задобрях, че накрая шофирах с една ръка, а с другата си сменях станциите на радиото. Воланът ли? Сам се завърташе, изплашен от упоритостта ми! После през ръцете ми минаха много волани, натисках педалите на различни автомобили, но в сърцето си винаги ще пазя светъл спомен за „жълтурчето” със своенравния волан...
Докато се рея в света на спомените, Ненка накрая е потеглила. Тегелира уверено от единия край на улицата до другия, сменя скорости с обиграна ловкост и дори „дава мигач” на завоите. След като решава, че е достатъчно тренирана, Ники (Ненчо) я насочва към запустялото поле. Денят започва да преваля и под дърветата неусетно се кротват няколко автомобила със загасени светлини. Ненка гледа учудено, а аз й пояснявам, че тези вече са напреднали и са преминали към устен изпит...
Ники вади брадвичка от багажника си, шмугва се в гората и като се започва една поголовна сеч... „Тук ли ще лагеруваме?”, питам объркана аз, но Ники не ме слуша. Започва да отмерва с крачки разстоянието (да речем – 15 сантиметра, пфф...) и забива едно по едно насечените колчета.
„Сега, Ненке”, обръща се той към кандидат-шоферката, „искам да правиш осморки. Нали се сещаш?” Ненка се сеща, а аз се сещам, че не сме яли от 4 часа. Ники дори й прави „гараж” с две колчета и дава начало на дрифта.
Пльосвам се изтощена и гладна на тревата. Отнасям се пак в спомени, когато злобно ръмжащ двигател ме сваля на земята. Отварям очи и виждам бронята на Ненчовия автомобил пред лицето си. Скачам като ужилена, а Ненка крещи през прозореца „Спокойно, няма страшно, извинявай!” Извинявай ли?! Алооо, та аз току що не станах на палачинка под гумите, а тя ми вика „Извинявай”... Чудя се дали не е било нарочно и се мъча да се сетя дали нещо съм й направила...в този или в минал живот. Да съм й сваляла гаджето...не съм, защото тогава даже и не го познавах. Да сме се съзтезавали за работно място...не сме, защото работим в коренно различни сфери.
Размахвам заплашително пръст към Ненка и се бухвам пак в тревата. Този път едното ми оченце е нащрек!
„Добре се справя, а?”, присяда до мен Ники. Поглеждам го така, както бих го погледнала, ако ми кажеше, че имам прекрасни руси къдрици... Въздъхваме тежко, а Ненка бута поредното колче. „Заобикаляй ги, не ги бутай!”, търчи към нея Ники. „Ето, бутна гаража...Ами, ако това е истински гараж, стени???”, зачервен крещи Ненчо.
Замислям се над думите му... Ако...Ако това беше истински гараж, фениксът върху предния капак на Ненчовия Опел щеше да е с ожулена човка, Ненка щеше да е с доживотна забрана да сяда зад волана дори на „блъскащи колички” в луна-парковете, а аз щях да съм в някоя квартална кръчма на биричка и цаца...
И ако...мъжете не ни лъжеха колко са 15 сантиметра, ние щяхме да можем да паркираме. И ако, когато ни кажеха „Искаш ли да те науча да шофираш?”, наистина ни показваха как се държи лостът на автомобила, а не техния, нямаше да бъркаме „задна скорост” с 2-ра. И ако, когато се явяваме на изпит, инструкторът следеше движението на пътя, а не това в деколтето ни, ние щяхме да можем да шофираме много по-добре.
Докато намеря време за този постинг, Ненка си взе все пак изпита. Напук на бутнатите колчета, на давещата се кола и на измамните 15 сантиметра... Тези дни очаква да поеме с треперещи от гордост пръсти Свидетелството си за управление на МПС и да подкара с бясна скорост към МОЛ-а...
А ние с Ненчо... Ние сме изпълнени с не по-малко гордост, че сме били част от автомобилното й съзряване...
(Статията е публикувана за първи път във vanesa83g.blog.bg на 06.07.2012)
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Ако нямаш какво хубаво да кажеш, просто замълчи :)