вторник, февруари 12, 2013

Сладко-кисело пиле по сирийски


Срещам се с Нидал Алгафари в столичен китайски ресторант. Причината за избора на заведение е, че аз съм страшно гладна. И в момента съм на китайска вълна.
След като поръчвам на симпатична китайка (от „Илиенци”, дето кълчат кълки жълти) обичайното – сладко-кисело пиле и ориз със зеленчуци, насочвам погледа си към Нидал. Спортен панталон и спортна бяла риза, стилен часовник и присъщите му къдрици. Нищо натруфено, нищо превзето, което да ти подскаже, че срещу теб седи известен човек, творец, име в България, оставил много проекти и пари зад гърба си. (друго щеше да е впечатлението ми, ако насреща ми седеше Евгени Минчев...).
И аз съм спортна. След като изгладих 2 ризи, 2 миниполи и 4 сака, реших, че в крайна сметка не отивам на аудиенция при папата, а и навън е такава адска жега, че със сигурност бих изглеждала по-нелепо със залепнала и мокра риза по тялото си, отколкото със спортната блузка с телефонна лондонска кабинка, която в крайна сметка облякох. ( а и просто ми е нова и исках да се изфукам!)
Разговорът ни с именития български режисьор и продуцент започва повече от непринудено. Умело отбивам атаките му за насочване на разговора в посока „Кажи, моме, сега ти каква си, що си, кога те заряза гаджето и има ли апартаментът ти източно изложение...” Плавно и лукаво насочвам темата към неговата личност и само минути след това никой не е в състояние да му затвори устата. Очите му блестят и едва скрива гордостта си, че някой живо се интересува от живота му, без да моли за ходатайстване, пари и облаги...
Разказва ми за бъдещите си проекти, които няма да издавам, но наистина приковаха вниманието ми. Слушах го захласната и почти пропуснах да забележа, че пилето, което ми сервираха има такъв вкус, сякаш е вървяло само от Китай и по пътя се е поливало с клеясало олио.
След като беззъб сервитьор ми донася нова порция пиле с полусурови чушки, Нидал връща лентата на живота си назад. Трябва да призная, че преди да се срещна с него, порових в чичко Гугъл за сведения относно личността му. Не че не знам, че е бил режисьор на студентското предаване „Ку-ку”, изпълнителен директор на БНТ и мъж на Мадлен Алгафари, ама исках да подхраня знанията си, за да не се изложа. Но това, което ми разказа, не го пише в нито една новинарска колонка, а Уикипедия може да си завре статията за него отзад! Не издавам разказа, а го продавам на пресата! Алоо, журналята, имате ми Фейсбука... хахаха
Времето лети неусетно, докато спорим по темата за лицемерието в 10-те Божи заповеди, имало ли е турско робство или не и защо циганите (пардон, ромите) са хора също като нас и кое ги е направило крадци и убийци...
Беззъбият сервитьор се суети около нас, видимо притеснен от факта, че върнахме първата порция пиле. Поръчваме си поредното безалкохолно с много лед и продължаваме да бистрим политиката, религиите, ДС, МС и прочее...
Не искам да правя четки, нито да се превъзнасям, но отдавна не бях си общувала толкова добре с непознат. Нидал ме плени със свята искреност, неподправена интелигентност и трезв поглед върху нещата. До днес си мислех, че режисьорите са едни дългокоси, отвеяни чичковци с пура в уста, които бръщолевят всевъзможни глупости за живота, Вселената и данъчната система...Нидал опроверга по всякакъв начин нагласата ми и затвърди все повече намерението ми да се занимавам с кино (щото журналист къща не храни, вервайте ми!). Даже, когато той спомена, че се притеснява какви актьори ще вземе за новия си филм, едва се сдържах да не предложа себе си. (щото аз съм родена за актриса, родителите ми могат да го потвърдят – такива етюди съм им играла през тийнейджърските си години, че Мерил Стрийп спокойно може да предаде Оскар-ите си за вторични суровини и да се занимава с нещо друго.)
Но не искам да съм като другите. Не искам да съм като многобройните фенки и златотърсачки, които заливат пощата му с проблемите, желанията, амбициите си. Не искам да съм като девойчето, което му поискало 1 000 лева, за да си купи костюм на кючекиня. Докато успее да й обясни, че кючекиня не се става лесно и освен върху масите, може да й се наложи да върти ханш и върху дебелото шкембе на някой богат чичко, мацката духнала с парите и повече не го потърсила.
Не искам да съм като тях. Искам само да си взема леден душ (щото термометърът все още си седи на 30 градуса), да се отпусна на леглото и да се радвам, че съм се запознала с толкова интересен човек. Да звънна на майка ми и да й се изфукам. Да си гушна новата чанта, която ми изпрати любим човек и да седна да пиша в блога си.
С такива хора искам да съм обградена.
Днес Нидал ми каза нещо, което се опитвам да направя своя максима: „Всичко е в съзнанието на човек! Съзнанието те кара да правиш или не това или онова... Какво има в твоето съзнание?”
Не знам. Още съм прекалено объркана от последните събития около мен, за да осмисля и оСЪЗНАЯ живота и бъдещето си.
Знам за днес. Днес в съзнанието ми има ледено студена Фанта, приятен събеседник и разкази за Сирия...
Ку-ку! 
Статията е публикувана за първи път на 07.07.2012 във vanesa83g.blog.bg

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Ако нямаш какво хубаво да кажеш, просто замълчи :)