Никога не съм страдала от липса на мъжко внимание. Знам, че някой сега ще измучи "Еее, тая па! Умря циганката, дет я хвалеше!" Що бе, кво ми е? Имам си всички женски атрибути, симпатична муцунка, лъчезарна и забавна съм. Що пък да не ме харесват?!
Имах си гадже още в детската градина. Станимир. Най-готиния пич в групата. Скубехме си косите за него. И се клепахме на другарката от злоба. Ама той избра мен. Заради симпатичната муцунка ли, заради какво ли... Ама избра мен.
Гаджето ми в първи клас мъкнеше тежката ми раница до блока ми. И ме слушаше с часове как му четях приказки. Отново имаше дърпане на коси. И надраскани с химикал раници. Ама той пак избра мен. Дали заради приказките, дали заради друго...
Днес, 7 месеца след тежката раздяла с любовта на живота си, отново не мога да се оплача от липса на мъже. Никнат като гъби. Нито ги викам, нито ги търся. Те сами си идват. Кой от кого по-изобретателен. За последния един месец ходих 10 пъти на кино, 3 на театър, 20 на вечеря и 3 пъти водих смешни разговори в кола до 2 часа през нощта...
Телефонът ми не спира да звъни. Различни номера. Различни имена. И всеки иска нещо, което не мога да му дам. Душата си. Сърцето си. Пълното си внимание.
Чувствам се сама сред вълци. Всеки иска да захапе най-апетитното парче от мен. Да забие зъби в крехката ми психика в момента. И после да подвие опашка и да изчезне в тъмната нощ...
Клишетата се сипят отгоре ми като куршуми. "Въртя им се по цял ден в главата', "не са срещали друга, с която могат да разговарят така свободно и приятно", "красива съм, уникална съм..."
Един дори се уплаши, че ме виждал прекалено често. И подви опашка. Сега се чуваме от дъжд на вятър, а от вятър на дъжд се виждаме.
Сама сред глутница озверели хормони. Опитвам се да бягам. Но те ме пресрещат на всеки ъгъл - докато пия кафе с колежки, докато влизам в сайтове за запознанства, докато чакам трамвая, докато си купувам бутилка вино от магазина... Усмихват се и секунди след това отхапват част от душата ми.
Страхувам се от тях. Страхувам се, че са ми толкова безразлични. Че са ми толкова еднакви с жълтите си очи. И все бягам. А те след мен. Точно както хищник гони плячка.
Тази вечер се скрих. Изключих телефона си, скайпа и сайтовете за запознанства.
Но усещам дъха им. Те са някъде там в тъмното. Чакат само да се покажа, за да хукнат след мен.
Точно както хищник след плячката си...
Имах си гадже още в детската градина. Станимир. Най-готиния пич в групата. Скубехме си косите за него. И се клепахме на другарката от злоба. Ама той избра мен. Заради симпатичната муцунка ли, заради какво ли... Ама избра мен.
Гаджето ми в първи клас мъкнеше тежката ми раница до блока ми. И ме слушаше с часове как му четях приказки. Отново имаше дърпане на коси. И надраскани с химикал раници. Ама той пак избра мен. Дали заради приказките, дали заради друго...
Днес, 7 месеца след тежката раздяла с любовта на живота си, отново не мога да се оплача от липса на мъже. Никнат като гъби. Нито ги викам, нито ги търся. Те сами си идват. Кой от кого по-изобретателен. За последния един месец ходих 10 пъти на кино, 3 на театър, 20 на вечеря и 3 пъти водих смешни разговори в кола до 2 часа през нощта...
Телефонът ми не спира да звъни. Различни номера. Различни имена. И всеки иска нещо, което не мога да му дам. Душата си. Сърцето си. Пълното си внимание.
Чувствам се сама сред вълци. Всеки иска да захапе най-апетитното парче от мен. Да забие зъби в крехката ми психика в момента. И после да подвие опашка и да изчезне в тъмната нощ...
Клишетата се сипят отгоре ми като куршуми. "Въртя им се по цял ден в главата', "не са срещали друга, с която могат да разговарят така свободно и приятно", "красива съм, уникална съм..."
Един дори се уплаши, че ме виждал прекалено често. И подви опашка. Сега се чуваме от дъжд на вятър, а от вятър на дъжд се виждаме.
Сама сред глутница озверели хормони. Опитвам се да бягам. Но те ме пресрещат на всеки ъгъл - докато пия кафе с колежки, докато влизам в сайтове за запознанства, докато чакам трамвая, докато си купувам бутилка вино от магазина... Усмихват се и секунди след това отхапват част от душата ми.
Страхувам се от тях. Страхувам се, че са ми толкова безразлични. Че са ми толкова еднакви с жълтите си очи. И все бягам. А те след мен. Точно както хищник гони плячка.
Тази вечер се скрих. Изключих телефона си, скайпа и сайтовете за запознанства.
Но усещам дъха им. Те са някъде там в тъмното. Чакат само да се покажа, за да хукнат след мен.
Точно както хищник след плячката си...
