От половин година насам вече рилейшън статусът ми е „бивша”. До преди 6 години не знаех какво значи да бъдеш нечия бивша. Защото не знаех какво значи да бъдеш и нечия настояща.
Гмурвах се за първи път в морето на сериозните взаимоотношения. Които не се изчерпват само с „Айде, утре ще се чуем”. И с целувка до отворената врата на колата.
Имах връзка. И то от тези дългите, сериозните, задълбочените. С всичките й там екстри като съвместно съжителство, будене сутрин с целувка и „Какво искаш да си сготвим за вечеря?”
Първо беше розово. После взе да синее. Накрая почерня. Досада, физиономии и неизречен гняв. Исках да избягам. На сутринта отпъждах тази мисъл като досадна муха.
Бягах. Връщах се задъхана. Обиждах. Извинявах се разплакана. Късах снимки. Залепвах ги внимателно. Чупех чаши. И купувах нови. Крещях „Върви си!” Молех да се върне.
Тръгвахме си доста пъти един от друг. И се връщахме също толкова пъти. Обичахме се. Аз него. Той мен. Аз неговия смях. Той - сълзите ми на тъжни филми. Аз неговото силно его. Той - магарешкия ми инат. Прощавахме си. И хващахме ръцете си отново.
Познавахме се така добре. Аз знаех какво не яде. Той знаеше че винаги ми е студено. Аз знаех как пие сутрин кафето си. Той знаеше, че не обичам да ставам рано. Аз знаех любимата му песен. Той – любимия ми филм. Обичах да му правя „иглички” на косата. Той да роши моята.
Знаехме как да се разсмеем. И как да се разплачем. Знаехме какво ни радва. И какво ни изнервя. В началото се борехме заедно с живота. Накрая се борехме един срещу друг. Животът стоеше настрани. Уплаши се от злобата, която изляхме помежду си.
Разделихме се. Завинаги. Точно преди 6 месеца, 4 дни и 2 часа. Броя ги. Пресмятам ги и се питам още колко ще издържа, преди да рухна окончателно.
Разделихме се. Омразата беше толкова силна, че се питах дали изобщо някога е имало любов. Крещяхме. Аз плаках. Чупехме. Аз пак плаках. Разделихме си мебелите, уредите и лъжиците. Аз плаках още...
Общата квартира вече не е обща. Той е там, а аз съм тук. Общите спомени вече не са общи. Той иска да ги забрави, а аз да си ги спомня по-силно. Общите вещи вече не са общи. Аз имам скрин, а той пералня. Общите снимки и те скъсани наполовина – аз пазя моя образ, той – своя.
Сама съм. Не че преди не съм била. Но свикнах да не съм. Свикнах някой да ме завива с още едно одеяло сутрин, да ми прави принцеси, да отбие на околовръстно, за да ми откъсне люляк. Свикнах да посрещам някого, да се хвърлям в прегръдките му и да го питам как е минал денят му. Свикнах да придърпвам към себе си завивката. Да споря чий ред е да измие съдовете. Да се сърдя, че пак е забравил, че е 8-ми март... Свикнах някой да ме нарича „милото ми”, да ме целува за довиждане и да разчита да разкодирам как функционира пералнята.
Свикнах да ми напомнят, че съм обвързана, когато държа да изчезна за уикенда до морето. Или ако някой симпатяга ми поиска телефонния номер. Свикнах да изричам фрази като „О, не, не мога, ще ми се разсърди...” и „Тръгвам си, че пак ще има чупки и стойки!”
Трябваха ми 2 години да свикна, че вече съм обвързана. Сега не знам колко са ми нужни, за да се примиря, че вече не съм...
Плановете! Ах, плановете... Големи и захаросани. Пропаднаха с гръм и трясък. Аз не влизам вече в неговите. Той остана някъде далече в моите...
Когато останах сама, крещях на целия свят, че ме боли. Всички казваха „Горе главата!” и „Ще ти мине”! Не ми минава. Даже повече ме боли. Всички ми говорят, сякаш има готова рецепта за лекуване на любовна мъка. Кажете я, дано ми мине! Пробвах всичко! Дори и да си причиня амнезия.
Плаках много. Сега плача още повече. Страдах до болка. Сега страдам до безумие. Исках да върна времето назад. Сега ми се иска изобщо да не се бях раждала. Исках да вия от мъка. Сега си вия на спокойствие. Исках някой да ме разбере. Сега не ми пука.
Обиждах приятели, мразих, изоставях. Семейството ми ме търпи все още. Аз себе си – не.
Животът продължава. Вярвам ви. Сигурно сте прави. Как е вашият живот, между другото?
За него продължи. Нова връзка. Нова ръка, която да го гали. И нов човек, чиято усмивка да обича. Дали тя обича да й рошат косата? Ако не – аз предлагам своята. Ако не му пречи...
За мен също продължи. Физически все още дишам, а отвътре съм студена. И сърцето ми не е разбито, то направо е изтръгнато.
Учих се да бъда настояща. Сега се уча как да бъда бивша.
Сигурно в момента съм нечия бъдеща. А аз не искам. Защото, когато станах настояща, изпитах най-вълнуващите и светли чувства в живота си! Когато станах бивша, светът ми се срина. Буквално.
Научих се да бъда сантиментална. Затова един съвет – прегърнете човека до себе си и ако трябва го завържете, за да не си тръгне никога от сърцето и живота ви. Дори и настоящи с нацупени физиономии е по-добре от бивши с разкапани нерви.
Ще сложа тук линк към една от малкото неунищожени наши снимки. Бивши. Струва ми се, че на нея все още се обичаме. Какво, по дяволите, се обърка?!
Сега ще ставам. Имам да плача...
Няма рецепта за това ! Но има нещо като наказание за следващите , аз станах зъл, ръфам ,късам до кокал и захвърлям в ъгъла като непотребна вещ .Добре дошла е "рейса" на ... .
ОтговорИзтриване