Понеже сме сами жени, без мъжка подкрепа зад гърба си, странностите ни заливат ежеседмично. То не бяха безуспешни (Слава Богу) опити от моя страна да запаля кухнята и двата съседни апартамента, то не беше наводнение в банята (не се смейте, гребала съм водата с канче!!!), то не беше земетресение, то не бяха ниско прелитащи самолети...
Днес поредната чудатост разтърси подредения ми между купоните с приятели, статиите и ментата със спрайт живот. Кротко си похърквам в легълцето аз, когато шум ме вади от блажения ми сън, в който порех пенливите вълни със сърфа си на Бахамите. (Какво?! Това е сън, мога да си карам каквото поискам и където си поискам!)
Шумът долита откъм прозореца и миг преди да отворя очи, си мисля "Или е ново земетресение или заблуден самолет се опитва да влезе вкъщи, за най-голям ужас на сестра ми..."
Отварям очи сънено и в следващия момент ги облещвам като Джери, виждащ Том да се вози на летяща метла! Точно до леглото ми, под прозореца, се разхожда...гълъб!!! Гълъб! Вкъщи!
Ощипвам се силно за ръката...не сънувам. Сестра ми изхлузва сънено "Какво става?" (реплика, използвана многократно и която налага непрекъснатите ми обяснения...).
"Аааа, нищо. Просто един гълъб влезе през прозореца", отвръщам невъзмутимо аз и ставам от леглото.
В този момент сестра ми скача в леглото и ме гледа, сякаш имам нужда от 200 усмирителни ризи. "Ей го, ма!", соча пернатото аз. Не съм луда!
Гледаме се известно време. Аз - гълъба, той - мен. Сестра ми - гълъба, аз - сестра ми. Погледите ни се срещат и почти съм сигурна, че отнякъде прозвуча песента от уестърните...
"Ранено ли си?", питам аз. Изпляскване с крила в отговор. Не е ранено. "Какво търсиш тук?" Ново изпляскване с крила. Ставам от леглото, а пернатият натрапник прелита стаята и прави лупинги. Сестра ми се скрива под завивките. Винаги така прави. Независимо дали ни летят птици из апартамента, дали блокът се тресе или до полилея кръжи лятно насекомо, което тя със страхопочитание нарича "вертолет".
Още откакто ни тресе 5 и нещо по Рихтер, разбрах, че аз ще съм "мъжът" в семейството и веднага изготвям план за действие. Екипирам се със слънчеви очила (да не ми изкълве очите, бре!) и метла. Влизам в боя без капка страх. Аз ръчкам с метлата, птицата лети. Птицата лети, аз размахвам с бесни викове "Напред, народеее!"метлата. Гълъбът не се дава лесно, пърха с крила и гука заплашително. Каца на етажерката, присмива се на отчаяните ми опити да го прогоня с метлата и се пъхва под гардероба.
Грабвам фотоапарата, настройвам го на видео и заснемам пернатото нашествие. Гълъбът се разсейва, започва да ми позира и аз издебвам удобния момент.
"Сега или никога!", надавам боен вик и се засилвам с метлата напред! Сестра ми трепери под завивката. Схватката е апокалиптична! Хвърчат перушина и бойни възгласи.
След 10-минутна изтощителна битка, гълъбът отлита през отворения прозорец. Поемам въздух и оставям метлата на мястото й. Потупвам я мило: "Добра работа, партньоре"!
Слънцето изгрява. Осветява спалнята ми, в която се рее гълъбова перушина, трепереща сестра под завивките и самодоволната ми биткаджийска физиономийка...
И лешояд да ми кацне сега вече в стаята...едно е сигурно - аз и метлата ще го отнесем като куце пиле домат... Стой и гледай!
Само не знам сега какво следва... Дали хипопотам ще ми опасе двете саксийки от мама в кухнята, дали Супермен ще ми събори сателитната чиния или Искра Фидосова ще ми изяде сухите пасти в хладилника...
В очакване съм. Бъдете и вие нащрек!
* Материалът е публикуван за първи път във vanesa83g.blog.bg на 08.08.2012г. http://vanesa83g.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/08/06/beli-ptici-i-zulumi-video.986043
