Бели птици и зулуми

Откакто живея със сестра си, ми се случват странни неща... 
Понеже сме сами жени, без мъжка подкрепа зад гърба си, странностите ни заливат ежеседмично. То не бяха безуспешни (Слава Богу) опити от моя страна да запаля кухнята и двата съседни апартамента, то не беше наводнение в банята (не се смейте, гребала съм водата с канче!!!), то не беше земетресение, то не бяха ниско прелитащи самолети...

Днес поредната чудатост разтърси подредения ми между купоните с приятели, статиите и ментата със спрайт живот. Кротко си похърквам в легълцето аз, когато шум ме вади от блажения ми сън, в който порех пенливите вълни със сърфа си на Бахамите. (Какво?! Това е сън, мога да си карам каквото поискам и където си поискам!)

 Шумът долита откъм прозореца и миг преди да отворя очи, си мисля "Или е ново земетресение или заблуден самолет се опитва да влезе вкъщи, за най-голям ужас на сестра ми..."

Отварям очи сънено и в следващия момент ги облещвам като  Джери, виждащ Том да се вози на летяща метла! Точно до леглото ми, под прозореца, се разхожда...гълъб!!! Гълъб! Вкъщи! 

Ощипвам се силно за ръката...не сънувам. Сестра ми изхлузва сънено "Какво става?" (реплика, използвана многократно и която налага непрекъснатите ми обяснения...). 

"Аааа, нищо. Просто един гълъб влезе през прозореца", отвръщам невъзмутимо аз и ставам от леглото.

В този момент сестра ми скача в леглото и ме гледа, сякаш имам нужда от 200 усмирителни ризи. "Ей го, ма!", соча пернатото аз. Не съм луда!

Гледаме се известно време. Аз - гълъба, той - мен. Сестра ми - гълъба, аз - сестра ми. Погледите ни се срещат и почти съм сигурна, че отнякъде прозвуча песента от уестърните...

"Ранено ли си?", питам аз. Изпляскване с крила в отговор. Не е ранено. "Какво търсиш тук?" Ново изпляскване с крила. Ставам от леглото, а пернатият натрапник прелита стаята и прави лупинги. Сестра ми се скрива под завивките. Винаги така прави. Независимо дали ни летят птици из апартамента, дали блокът се тресе или до полилея кръжи лятно насекомо, което тя със страхопочитание нарича "вертолет".

Още откакто ни тресе 5 и нещо по Рихтер, разбрах, че аз ще съм "мъжът" в семейството и веднага изготвям план за действие. Екипирам се със слънчеви очила (да не ми изкълве очите, бре!) и метла. Влизам в боя без капка страх. Аз ръчкам с метлата, птицата лети. Птицата лети, аз размахвам с бесни викове "Напред, народеее!"метлата. Гълъбът не се дава лесно, пърха с крила и гука заплашително. Каца на етажерката, присмива се на отчаяните ми опити да го прогоня с метлата и се пъхва под гардероба. 

Грабвам фотоапарата, настройвам го на видео и заснемам пернатото нашествие. Гълъбът се разсейва, започва да ми позира и аз издебвам удобния момент.

"Сега или никога!", надавам боен вик и се засилвам с метлата напред! Сестра ми трепери под завивката. Схватката е апокалиптична! Хвърчат перушина и бойни възгласи.

След 10-минутна изтощителна битка, гълъбът отлита през отворения прозорец. Поемам въздух и оставям метлата на мястото й. Потупвам я мило: "Добра работа, партньоре"! 

Слънцето изгрява. Осветява спалнята ми, в която се рее гълъбова перушина, трепереща сестра под завивките и самодоволната ми биткаджийска физиономийка...

И лешояд да ми кацне сега вече в стаята...едно е сигурно - аз и метлата ще го отнесем като куце пиле домат... Стой и гледай!

Само не знам сега какво следва... Дали хипопотам ще ми опасе двете саксийки от мама в кухнята, дали Супермен ще ми събори сателитната чиния или Искра Фидосова ще ми изяде сухите пасти в хладилника...

В очакване съм. Бъдете и вие нащрек!

* Материалът е публикуван за първи път във vanesa83g.blog.bg на 08.08.2012г.  http://vanesa83g.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/08/06/beli-ptici-i-zulumi-video.986043

Обичам

Обичам. Като всички други. Обичам неща, предмети и хора, които само аз си знам защо ги обичам.

Обичам да се разплача с глас, когато ми е тъжно. Дори и навън, сред тълпата непознати.
Обичам, когато ме боли, да го изкрещя, вместо да си слагам фалшива усмивка! 

Обичам да изям цялата кутия със сухи пасти и после да кажа на сестра ми, че са мухлясали.

Обичам да провокирам хората. 
Обичам да качвам снимки във Фейсбук профила си, на които хората цъкат с език "Тая как не я е срам!" Обичам да чета коментарите под фотоса. И да не чувствам капка срам.

Обичам да върша неща, които после ми е неудобно да разкажа, но ми е приятно да си спомня! 

Обичам да говоря открито за секс, без да заменям думите с евфемизми. 
Обичам да се обадя на приятелка и да й разкажа за страхотната нощ, която съм изкарала. 

Обичам да се гледам с часове в огледалото просто, за да се уверя, че все още съм секси! 

Обичам да отида до магазина с най-разголената си блузка, само за да събера очите на кварталните мачовци! 

Обичам да чувам, че съм най-красивата на света, дори да знам, че не съм! 

Обичам да ми прошепнат в ухото "Подлудяваш ме"! 

Обичам да предизвикам бой в дискотеката от ревност! 

Обичам да наричам нещата с истинските им имена! 

Обичам приятелска ръка да ми подаде чаша с уиски и кърпичка, когато плача, вместо да ми натрапва философията си за живота. 

Обичам, когато разкажа на някой мъж, че изживявам много трудна раздяла, той да ме прегърне и да каже, че ме разбира, а в същото време да се чуди как да ме вкара в леглото си!

Обичам да виждам киселата физиономия на сестра ми, когато я бия на карти! Обичам да захвърля гневно тестето, когато баща ми бие мен на карти!

Обичам да се влюбя до полуда в човек на 2000 км! Обичам да се разтреперя, когато го чуя! Обичам след това да се разплача, че не мога да съм до него!

Обичам злобните коментари в блога си! И "професионалните" съвети. Защото те ми дават надеждата, че творчеството ми се чете. И предизвиква реакция, макар и понякога негативна!

Обичам да захвърля дискотечната си рокля на брега на морето и да се потопя в прохладните води! 

Обичам да мечтая и да си представям хората, с които искам да бъда! 

Обичам да целувам човека до себе си на публични места, така сякаш сме сами в целия свят! 

Обичам понякога да съм гадна егоистка и да твърдя, че всичко ми се полага по право! 

Обичам да говоря за себе си! Защото всички го правят, но НИКОЙ не си го признава!

Обичам. Като всеки нормален човек...

http://vanesa83g.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/08/04/obicham.985507

Тексът е публикуван за първи път на 04.08.2012г. в vanesa83g.blog.bg

Сладко-кисело пиле по сирийски

Срещам се с Нидал Алгафари в столичен китайски ресторант. Причината за избора на заведение е, че аз съм страшно гладна. И в момента съм на китайска вълна.

След като поръчвам на симпатична китайка (от „Илиенци”, дето кълчат кълки жълти) обичайното – сладко-кисело пиле и ориз със зеленчуци, насочвам погледа си към Нидал. Спортен панталон и спортна бяла риза, стилен часовник и присъщите му къдрици. Нищо натруфено, нищо превзето, което да ти подскаже, че срещу теб седи известен човек, творец, име в България, оставил много проекти и пари зад гърба си. (друго щеше да е впечатлението ми, ако насреща ми седеше Евгени Минчев...).

И аз съм спортна. След като изгладих 2 ризи, 2 миниполи и 4 сака, реших, че в крайна сметка не отивам на аудиенция при папата, а и навън е такава адска жега, че със сигурност бих изглеждала по-нелепо със залепнала и мокра риза по тялото си, отколкото със спортната блузка с телефонна лондонска кабинка, която в крайна сметка облякох. ( а и просто ми е нова и исках да се изфукам!)

Разговорът ни с именития български режисьор и продуцент започва повече от непринудено. Умело отбивам атаките му за насочване на разговора в посока „Кажи, моме, сега ти каква си, що си, кога те заряза гаджето и има ли апартаментът ти източно изложение...” Плавно и лукаво насочвам темата към неговата личност и само минути след това никой не е в състояние да му затвори устата. Очите му блестят и едва скрива гордостта си, че някой живо се интересува от живота му, без да моли за ходатайстване, пари и облаги...

Разказва ми за бъдещите си проекти, които няма да издавам, но наистина приковаха вниманието ми. Слушах го захласната и почти пропуснах да забележа, че пилето, което ми сервираха има такъв вкус, сякаш е вървяло само от Китай и по пътя се е поливало с клеясало олио.

След като беззъб сервитьор ми донася нова порция пиле с полусурови чушки, Нидал връща лентата на живота си назад. Трябва да призная, че преди да се срещна с него, порових в чичко Гугъл за сведения относно личността му. Не че не знам, че е бил режисьор на студентското предаване „Ку-ку”, изпълнителен директор на БНТ и мъж на Мадлен Алгафари, ама исках да подхраня знанията си, за да не се изложа. Но това, което ми разказа, не го пише в нито една новинарска колонка, а Уикипедия може да си завре статията за него отзад! Не издавам разказа, а го продавам на пресата! Алоо, журналята, имате ми Фейсбука... хахаха

Времето лети неусетно, докато спорим по темата за лицемерието в 10-те Божи заповеди, имало ли е турско робство или не и защо циганите (пардон, ромите) са хора също като нас и кое ги е направило крадци и убийци...

Беззъбият сервитьор се суети около нас, видимо притеснен от факта, че върнахме първата порция пиле. Поръчваме си поредното безалкохолно с много лед и продължаваме да бистрим политиката, религиите, ДС, МС и прочее...

Не искам да правя четки, нито да се превъзнасям, но отдавна не бях си общувала толкова добре с непознат. Нидал ме плени със свята искреност, неподправена интелигентност и трезв поглед върху нещата. До днес си мислех, че режисьорите са едни дългокоси, отвеяни чичковци с пура в уста, които бръщолевят всевъзможни глупости за живота, Вселената и данъчната система...Нидал опроверга по всякакъв начин нагласата ми и затвърди все повече намерението ми да се занимавам с кино (щото журналист къща не храни, вервайте ми!). Даже, когато той спомена, че се притеснява какви актьори ще вземе за новия си филм, едва се сдържах да не предложа себе си. (щото аз съм родена за актриса, родителите ми могат да го потвърдят – такива етюди съм им играла през тийнейджърските си години, че Мерил Стрийп спокойно може да предаде Оскар-ите си за вторични суровини и да се занимава с нещо друго.)

Но не искам да съм като другите. Не искам да съм като многобройните фенки и златотърсачки, които заливат пощата му с проблемите, желанията, амбициите си. Не искам да съм като девойчето, което му поискало 1 000 лева, за да си купи костюм на кючекиня. Докато успее да й обясни, че кючекиня не се става лесно и освен върху масите, може да й се наложи да върти ханш и върху дебелото шкембе на някой богат чичко, мацката духнала с парите и повече не го потърсила.

Не искам да съм като тях. Искам само да си взема леден душ (щото термометърът все още си седи на 30 градуса), да се отпусна на леглото и да се радвам, че съм се запознала с толкова интересен човек. Да звънна на майка ми и да й се изфукам. Да си гушна новата чанта, която ми изпрати любим човек и да седна да пиша в блога си.

С такива хора искам да съм обградена.

Днес Нидал ми каза нещо, което се опитвам да направя своя максима: „Всичко е в съзнанието на човек! Съзнанието те кара да правиш или не това или онова... Какво има в твоето съзнание?”

Не знам. Още съм прекалено объркана от последните събития около мен, за да осмисля и оСЪЗНАЯ живота и бъдещето си.

Знам за днес. Днес в съзнанието ми има ледено студена Фанта, приятен събеседник и разкази за Сирия...

Ку-ку! 

http://vanesa83g.blog.bg/lichni-dnevnici/2012/07/07/sladko-kiselo-pile-po-siriiski.976755

Статията е публикувана за първи път на 07.07.2012 във vanesa83g.blog.bg