Наръчник на авантюриста: За разстоянията, влаковете и бушуващите хормони...

Когато двама души си изкарват наистина добре заедно и се харесват, разстоянията помежду им са само някакви си цифри и мерни единици, които запълват задачите по математика в 4 клас. Нали се сещате – ако влак тръгне от т.А, а друг от т.Б, а разстоянието между тях е -найсе метра, след колко време ще се срещнат? Не ми пукаше тогава, честно казано. Щото нито аз бях тръгнала към т.А, нито пък влакът от т.Б беше тръгнал към мен... А аз обичам да гледам себе си и не ми дремеше кой накъде с какъв влак е тръгнал и за чий...

До днес...Когато ми се наложи да заплюя теорията си за любовта от разстояние и поздравите по Луната, и да накарам някого, когото харесвам( надявам се и той мен) да преодолее отсечката от т.А до т.Б и да сложи край на самотните ми нощи. В които на всичкото отгоре и луна нямаше, та не можех и поздрави да му пращам!

Подготовката по скъсяването на разстоянието между нашите тела и предстоящият им сблъсък, започва седмица по-рано. Обектът на желанията ми взима отпуск (нещо, което дават на хората, които работят, а не на такива като мен, които обикалят баровете до сутринта, спят през деня и следобед драсват по ред-два в някой блог,колкото да отбият номера).

При мен нещата стоят малко по-сложно. Ако той има да сложи в багажа си два чифта гащи, четка за зъби и опаковка презервативи(от супер фините), аз трябва да се епилирам, да си направя прическа, да изчистя, да подредя, да купя вино и свещи с аромат на ванилия и да изпратя сестра си в Рим за няколко дни. Последното се налага, тъй като с нея делим една квартира и спим в една стая и искрено се тревожа за психическото й състояние, ако не дай, Боже, стане свидетел на апокалиптичния сблъсък на хормони, насилствено държани далеч един от друг почти месец!

Очакваният ден настъпва! Направила съм си предварителен списък на нещата, които е трябвало да свърша и сега правя инвентаризация и слагам чавки. Крачета – огледално гладки. Чавка. Квартира – чиста, подредена, ухаеща приятно. Чавка. Коса – изправена, подправена с лак, прилично изглеждаща. Чавка. Вино – нямам. Ароматни свещи също. Ама той и без това пие водка, а пък... баба ти все на ароматни свещи го е правила!

С няколко думи – готова съм да влизам в боя! Остава единствено той да довлече сладкото си дупе от т.А (града, в който живее) до т.Б (столицата и по-специално моята квартира). Топката е в неговите ръце! Сядам блажено, паля цигарка и сластно си представям на какво ще стават свидетели четирите стени на спалнята (и евентуално на банята плюс душа, кухнята и стълбището... Не, последното не става,имам любопитни съседи.)

Сега, ще трябва да си поговорим пак за влаковете, които тръгват от едни точки, за да стигнат до други. Те, влаковете сами не се занимават да тръгват на където и да било, не им е в кръвта. Правят го заради човешки индивиди, които искат да се придвижват непрекъснато нанякъде, все едно не могат да решат най-накрая къде искат да бъдат и да се кротнат на едно място.

Та... Понеже и двамата с възлюбения сме се присъединили към групата „2012-та е най-каръшката година в живота ми”, съвсем логично е да се случват неща, които да се опитат да попречат на любовното ни рандеву. Колата му се счупила! Ама, естествено! Какво си въобразявам? Че Вселената толкова се е трогнала от сълзите, които проливам по провалената си 6-годишна връзка, че изведнъж е решила да сипе с пълни шепи радост и благополучие по кестенявата ми главица?! „Колата се е счупила? Кофти!” – викам аз по телефона. „Ти цял ли си?”- питам. Щото, нали, ако нещо му липсва, можем да продължим да си се обичаме и от разстояние. Цял е!

Колата му не иска да става посредник за разиграването на сцени от филма „Емануела” помежду ни, ясно. Автобусът пристига късно и току виж съм се отказала да чакам и съм тръгнала да въртя ханш в някой бар. Решено е – ще се пътува с влак. С БДЖ!

Справка в сайта на железниците – ето го нашият влак! Тръгва в 13:38ч. Сняг като в Япония няма, на мургавите братя сега им е прекалено студено, за да крадат релсите...Значи няма опасност от закъснение, ще го гушна точно в 16:20ч.! (възлюбения, не влака, въпреки, че напоследък се ослушвам и за този вариант).

Трескаво набирам познатия номер и думите, които чувам, галят сетивата ми както масажна ръкавица от Ве Ес Телешоп затлъстяла котка – „Стегнал съм багажа. Транспортът до гарата е уреден. Идвам!”

Идва! Представям си го сгушен на седалката, стиснал раницата с двата чифта гащи, четката за зъби, супер фините презервативи и брус сланина (това последното е по мое желание, щото аз може и да съм излязла от селото, ама то от мен не и ми се е прияла сланинка с червен пипер отгоре)и трепетно поглъщащ миризмите и звуците на приключението, което ще го отведе в моите прегръдки.(и чаршафи. Които между другото са сменени. Чавка).

Телефонът звъни отново. Знам, че ще ми каже, че влакът вече пътува и натискам зелената слушалка с такава широка усмивка, че има опасност да ми изпаднат всичките зъби. „Влакът е тръгнал! Изпуснал съм го!” Стаята се завърта. „Какво-о-о-о?” – изписквам аз и се оглеждам за скрита камера. „Изтървал съм влака-а! Бил е в 13:38, а не в 14:38!” Шах с пешката! А защо изобщо намесваме 14:38 в случая?! Връщам лентата назад... Той каза, че в 14:15 ще отиде на гарата. Аз го чух, чух го. И не го чух. Защото бях заета да умувам дали мивката в банята може да издържи нещо(или някого) по-тежко от паста и четки за зъби, тоник за лице и течен сапун. Чула съм, а не съм реагирала светкавично с вой на ранена кукумявка „О, неразумни човече! Как в 14:00? Влакът ти е в 13:38! В два без двайсе-е-е!” Чула съм. И не съм.

Усмивката ми замръзва. „Къде ти беше умът??” – крещя аз и се надявам да (не) ми отговори:”Където и твоят!”(демек в банята, на мивката, върху течния сапун и депилатоара на сестра ми).

Объркал се е. Нямал и представа защо. То ,нали, не било като да не може да различи два без двайсе от три без двайсе, ама... Разконцентрирал се нещо. И събрал разцентрованите си сетива чак на гарата, когато любезна служителка на билетното гише му съобщила :”Ми, господине, той влакът замина. В 13:38ч.” Ето, влакът все пак си пътува,както и аз се надявах, с тази разлика, че моят любим не е в нито едно от купетата му.

Дали му направила впечатление празната чакалня на гарата? Ми,направила му. Толкова бил горд от факта, че е дошъл пръв, преди всички, преди влака дори. (преди този в 21:00 от Бургас!)

Вдигнал луд скандал на служителката, че в Интернет, видиш ли, пишело „14:38ч.”. (а то не пише!) Ма тя пък от къде да знае какво пише в Интернет. Седи си по цял ден зад стъклото и продава билети на хора, които са дошли да хванат влака навреме. За нея Интернет е тера инкогнита, неин гуру е единствено звукът от уредбата „Бързият влак от еди къде си, за еди къде си, пристига на еди кой си коловоз, еди кога си(примерно в 13:38!!!)”

Скандалът не помогнал. Служителката яростно отказала да свирне на влака да се върне и да го качи. Тя явно никога не е страдала от бушуващи хормони! И не знае какво е да ти се...ъ-ъ-ъ пътува, та две да не виждаш!

След като се окопитвам от първоначалния шок и проклинам за ЕН-ти път 2012-та, издавам устна заповед към разсеяния си любим да се мята на автобуса. И да бъде на спирката 1 час по-рано. Натъртвам няколко пъти часа на заминаване на превозното средство – „17:00! Запомни ли? 17! Не 16, не 18! Се-дем-на-де-сет!!! Нула нула!” Тъй като съм в кварталната бакалия, представлявам любопитна атракция, стискайки телефона в ръце и истерично крещяща „Седемнайсет, седемнайсет часа!” Хората дори си поглеждат часовниците, а после мен, сякаш да ми кажат „Не, не е седемнайсет сега!” Но те не разбират сериозността на положението. Само да не викнат някоя санитарна кола...

17 без десет. Ръцете ми са потни. Всеки момент ще се разцивря от напрежение. Телефонен звън. Главата ми се завърта отново. Не мога да понеса още едно разочарование. Не може да изпусне и автобуса, разбирате ли? „Качих се. Тръгваме след малко.” Лицето ми отново придобива цвят на жив човек. Качил се е. Вътре е. Искам да се обадя на шофьора и да му кажа да залости здраво вратите и да внимава да не го изтърве на завоите. Затварям телефона и изтощена се просвам на леглото. Вече не мисля за мивката, нито за жартиери и нощници. Мислено пропътувам пътя от т.А до т.Б, стиснала плюшеното си кученце за кураж.

19:30. Централна автогара София. Познатата раница с двата чифта гащи и презервативите. Познатата усмивка. Хвърлям се бурно в прегръдките му. Дойде. Преодоляхме разстоянията, разписанията на влаковете и каръците. Заедно сме. Изнервени, изтормозени, но заедно. Понасяме се към квартирата.